Писмо от мъртвия й баща до мъртвата й майка, написано и подпечатано преди шестнадесет години.
Във флуоресцентната тишина на Картографското хранилище Нора внимателно извади трите листа пожълтяла хартия от плика и ги приглади до картите, като ги скри с тяло от Смолс. И за пореден път погледна най-странното: новата пощенска марка и пощенското клеймо, които показваха, че писмото е пратено от Ескаланте, Юта, само преди пет седмици.
Тя прокара пръсти по лекьосаната хартия, червеното пощенско клеймо и силно избелялата десетцентова марка. Пликът като че ли бе преседял известно време във вода. Може да го бяха намерили в езерото Пауъл, довлечен по каньоните по време на наводненията, с които бе известен този район.
Може би за стотен път, откакто предишната вечер бе прочела писмото, Нора си наложи да сподави прилива на надежда. Нямаше начин баща й да е жив. Очевидно някой беше намерил писмото и го бе пратил.
Но кой? И защо?
И още по-страшно: това писмо ли търсеха съществата в изоставената къща?
Тя мъчително преглътна. Чувстваше гърлото си болезнено сухо. Трябваше да е така — нямаше друг отговор.
Силно изскърцване наруши тишината — Смолс се беше размърдал на стола си. Нора се сепна, после пъхна плика под най-близката карта и се върна към писмото.
Четвъртък, 2 август (струва ми се) 1983 г.
Скъпа Лиз,
Макар че съм на сто и петдесет километра от най-близката пощенска станция, нямах търпение да ти пиша. Ще пратя това писмо веднага щом стигна в някое селище. Още по-хубаво ще е лично да го донеса заедно с още много други.
Знам, че ме смяташ за лош съпруг и баща и може би си права. Но моля те, моля те, дочети писмото до края. Знам, казвал съм ти го и преди, но сега мога да ти обещая, че всичко ще се промени. Пак ще сме заедно, Нора и Скип отново ще имат баща. И ще сме богати. Знам, знам. Но, мила, този път е истина. Скоро ще стигна до изчезналия град Кивира.
Спомняш ли си училищния доклад на Нора за Коронадо, който търсил Кивира, легендарния златен град? Аз й помогнах да събере материала. Прочетох сведенията, легендите на някои пуеблоиндиански племена. И се замислих. Ами ако всички истории, които е чул Коронадо, са верни? Я виж Омировата Троя — археологията изобилства с легенди, които са се оказали факт. Може там някъде да има истински град, непокътнат, натъпкан с баснословни съкровища от злато и сребро. Намерих някои интересни документи, които хвърляха неочаквана светлина върху легендите. И се озовах тук.
Не очаквах да открия нещо. Ти ме познаваш, все витая из облаците. Но наистина го открих, Лиз.
Нора прелисти втората страница, най-важната. Почеркът ставаше насечен, сякаш баща й се беше задъхал от вълнение и бе бързал да изпише думите.
Продължих на изток от Олд Пария, минах покрай Рамис Хол и стигнах в Хардскрабъл Уош. Не съм сигурен по кой страничен каньон съм поел. Стана съвсем случайно, може да е бил Мюлшу. Там открих призрачни следи от древен път на анасазите и тръгнах по него. Едва се забелязваше, не беше като пътищата до каньона Чако.
Нора погледна картите. Тя намери Олд Пария до река Пария и обходи с очи осеяната с каньони област. Имаше десетки дерета и каньончета, много от които безименни. След няколко минути сърцето й се разтуптя: видя Хардскрабъл, късо дере, което стигаше до каньона Скууп. Бързо проучи района и откри Рамис Хол, голяма кръгла падина, образувана от завой на дерето.
Той водеше на североизток. Излезе от каньона Мюлшу, не съм сигурен точно къде, и по една стара пътека, изсечена в пясъчника, прекосих може би още три каньона. Ще ми се да бях внимавал повече, обаче бях страшно развълнуван и започваше да става късно.
Нора прокара въображаема линия на североизток от Рамис Хол, като продължаваше да следва Мюлшу. Къде излизаше пътеката? Тя преброи три каньона оттам и пръстът й стигна до изключително тесен и дълбок безименен каньон.
На другия ден тръгнах по този каньон, който зави на северозапад. От време на време губех пътя, после пак го намирах. Преходът беше тежък. Пътеката премина в съседния каньон през нещо като пролом. И там се изгубих, Лиз.
Задъхана, Нора проследи безименния каньон, продължи през ъгъла на следващата карта и стигна до трета — километри пътуване в смъртоносната пустиня за всеки сантиметър, който изминаваше показалецът й. Докъде можеше да е стигнал баща й? Нямаше как да разбере, докато сама не видеше каньона. И къде се намираше този пролом?