Пръстът й спря до плетеница от каньони, разположени на площ от почти две хиляди и петстотин квадратни километра. Обзе я разочарование. Обясненията в писмото бяха неясни, можеше да е тръгнал в каквато й да е посока.
Каньонът се раздвои, после пак, Бог знае още колко пъти. Вървях цели два дни. Този район е невероятно отдалечен от цивилизацията, Лиз, и когато си на дъното на каньон, не можеш да се ориентираш. Сякаш си в тунел. Въпреки влудяващите завои кой знае защо ми се струваше, че пътят е останал от анасазите. Но едва когато стигнах до Дяволския гръбнак, както нарекох това място, и каньона отвъд него, най-после се уверих, че съм прав.
Тя обърна последната страница.
Защото открих града. Когато видиш колко находчиво са го скрили, разбираш защо досега никой не го е намерил. Каньонът водеше до друг каньон, много дълбок. Във вертикалната скала бяха изсечени опасни стъпала, които стигаха до нещо като тайна ниша. Все още се различаваха следи от употреба. Виждал съм такива пътеки под скалните комплекси при Меса Верде2 и Бетатакин и съм сигурен, че тази също води до скален комплекс. При това голям. Сега ще тръгна по пътеката, но е изключително стръмна, а започва да се стъмва. Ако успея да се изкача по скалата без катераческо снаряжение, утре ще се опитам да стигна до града.
Имам храна за още няколко дни и тук има вода, слава Богу! Мисля, че съм първият човек в този каньон от осемстотин години насам.
Всичко ще бъде твое, ако го искаш. Можем да прекратим развода и да върнем часовника назад. Това е минало. Единственото ми желание е да си върна семейството.
Скъпа моя Лиз, страшно много те обичам. Целуни Нора и Скип милион пъти от мое име.
Това беше.
Нора внимателно прибра писмото в плика, което отне повече време, отколкото би трябвало — тя забеляза, че ръцете й треперят.
Отпусна се назад, обзета от противоречиви чувства. Винаги беше знаела, че баща й си пада малко иманяр, но сега се срамуваше, че изобщо е могъл да си помисли да ограби такъв изключителен обект за собствена изгода.
И все пак знаеше, че не е бил алчен човек. Парите не го интересуваха. Най-много го бе привличало самото търсене. А повече от всичко друго на света беше обичал децата си.
Нора отново погледна картите. Ако обектът наистина бе толкова важен, колкото твърдеше той, определено трябваше да е неизвестен. Защото точно в този район на картите нямаше нищо. Най-близкото човешко селище бе едно изключително далечно индианско село с надпис НАНКОУИП, което се намираше поне на няколко дни път по отсрещния край на плетеницата от каньони. Според картата до него дори нямаше пътища, а само пътека.
Археоложката у нея изпита странно вълнение. Ако откриеше Кивира, в известен смисъл щеше да реабилитира името на баща си и най-после да узнае какво се е случило с него. Освен това, малко унило си помисли тя, нямаше да е излишно и за кариерата й.
Нора се поизправи на стола си. Очевидно картите нямаше да й помогнат да установи къде е отишъл той. Ако искаше да намери Кивира и да разгадае загадката на неговото изчезване, трябваше лично да отиде в този район.
Когато надникна в кабинета му, Смолс вдигна поглед от книгата.
— Свърших, благодаря ти.
— Моля — отвърна той. — Ей, станало е време за обяд. Отивам да мушна едно бурито3. Ще дойдете ли с мен?
Нора поклати глава.
— Трябва да се връщам в кабинета си, благодаря. Следобед имам много работа.
— Е, тогава някой друг път.
Докато се изкачваше по тъмното стълбище, тя усети превръзката на ръката си и си спомни за премеждието от предишната вечер. Логиката изискваше да съобщи в полицията. Но заради следствието, съмненията, времето, което щеше да й отнеме, не можеше да си наложи да го направи. Нищо, абсолютно нищо не биваше да попречи на онова, което й предстоеше.
3.
Мъри Блейкууд, директор на Археологическия институт в Санта Фе, завъртя рошавата си посивяла глава към Нора. Както обикновено, лицето му изразяваше разсеяна учтивост, дланите му бяха отпуснати върху палисандровата маса, погледът му бе уверен и спокоен.
Осветлението в кабинета беше меко и покрай стените имаше дискретно осветени стъклени витрини, пълни с артефакти от музейната сбирка. Точно зад бюрото му лъщеше позлатен мексикански олтарен параван от XVII в., а на отсрещната стена висеше одеяло на вожд от племето навахо с така наречените „ослепителни“ мотиви — може би едното от общо две в целия свят. Обикновено Нора не можеше да откъсне очи от безценните реликви. Днес обаче не им обърна никакво внимание.