Златото на Кортес [bg]

Пол Кристофър Златото на Кортес Фин Райън #4

Миналото

1.

Неделя, 15 юли 1521 г., сл.Хр.

Кайо Хуесо, Флорида

Брат Бартоломѐ де лас Касас от Ордена на братята проповедници, или с други думи, от Ордена на св. Доминик, чу огромната водна маса, преди да я види. Надигащата се девета вълна изскочи от мрака на разрушителната буря, подобна на виещо животно, безмилостно катерещо се нагоре, което изведнъж се появи зад натоварения със съкровище галеон „Нуестра Сеньора де лас Ангустиас“. Коремът на вълната беше толкова черен, колкото нощта около нея, огромните й бесни рамене бяха гадно зеленикави, а одърпаната й къдрава глава се белееше сред призрачните мустаци от пяна и пръски, блъскани от вятъра.

Тя се надигаше като падаща стена над кърмата на стенещия кораб, блъскайки галеона пред себе си като тресчица в пълноводна канавка.

Кипящата вълна се издигна, докато нямаше накъде повече, изпълни черното небе над уплашения монах и се протегна надолу към кораба като неприязнено виещ демон на океана. Брат Бартоломѐ знаеше без всякакво съмнение, че животът му скоро ще свърши.

Той безпомощно чакаше смъртта, свит в средната част на плавателния съд с останалите пътници, които се качиха на борда в Хавана. Включително момчето, дон Антонио Веласкес, син на губернатора, който пътуваше за вкъщи, в Испания, където трябваше да получи подходящото за младеж от благородно потекло образование. Неколцина от екипажа отчаяно се мъчеха да спуснат на вода спасителните лодки на „Нуестра Сеньора“, висящи на лодбалките над капака на основния люк на палубата, докато останалата част от хората се бяха струпали на палубата над моряшките помещения в предната част на кораба. Никой не беше останал долу в това отчаяно време. Независимо колко е ужасна, по-добре да гледаш приближаването на съдбата, отколкото да седиш, без да виждаш нищо, в пропускащия вода неосветен ковчег. Дъждът се изливаше като порой над тях и останките от стаксела и форсела плющяха от ужасния вятър, а такелажът барабанеше като градушка по разкъсания и съсипан брезент. Останалите платна бяха накъсани на парчета, а бушпритът беше строшен на късове и го нямаше.

Някъде дълбоко в корпуса сигурно имаше дупка, защото „Нуестра Сеньора“ бе започнала да се движи все по-мудно и по-мудно и да се пълни с вода откъм кърмата. Котвата й беше изчезнала, принуждавайки кораба да бяга пред вятъра, и от този момент всички остатъци от контрол напълно изчезнаха. Главната мачта охкаше и скърцаше, корпусът стенеше, а вълните безмилостно се стоварваха върху страните на галеона. Всички знаеха, че корабът няма да изкара и час, да не говорим за цялата нощ.

Брат Бартоломѐ обърна навреме глава, за да види смъртоносната, стоварваща се като тояга вълна, и имаше само миг на разположение, за да вземе мерки за спасяването на душата си и скъпоценния си товар. Без грам съзнателна мисъл той се просна по корем върху подгизналата палуба, обгърна здраво котвената верига, която лежеше между кабестана и кнехта, и я стисна на живот и смърт, докато чудовищната вълна го връхлиташе.

Водната маса се стовари с оглушителен рев, а от вътрешността на кораба се чу още по-ужасяващ звук: дълбокото пронизително скърцане, когато килът се плъзна по невидимия риф и заседна бързо и рязко на дъното, притиснат между скритите коралови челюсти. „Нуестра Сеньора“ застина неподвижно във водата. Тогава се чу могъщ пукот — рухна и главната мачта, повличайки рейките и рангоутите със себе си в бушуващите вълни.

Вълната безпрепятствено помете корабната палуба, погълна екипажа, разби спасителните лодки и погреба брат Бартоломѐ под тонове задушаваща вода. Продължи да бушува, засмука натежалото расо и опъна болезнено ръцете му, но той успя да не отслаби хватката си, докато зелената водна стена не мина над него. Тогава се надигна, за да поеме въздух, и за миг видя, че е единственият останал на палубата. Всички други бяха изчезнали с изключение на момчето, дон Антонио, който сега лежеше като счупена детска играчка, оплетен в релинга на фокмачтата. Главата му беше смазана и мозъкът му влажно се процеждаше изпод шапката. Очите му бяха широко отворени и вторачени в черното небе, без да виждат нещо. Явно нямаше да учи в Испания.

Брат Бартоломѐ погледна назад към кърмата, но видя само мрак. Опитвайки се с мъка да остане на колене, той започна да къса черното си расо, защото осъзна, че ако бъде запратен във водата, напоената тъкан ще го погуби, като го завлече на дъното. Успя да се освободи от тежката роба и точно тогава следващата вълна се стовари без никакво предупреждение.