— Двеста и петдесет хиляди долара — отговори хладнокръвно Кеслер.
— Не е ли малко множко, а?
— Можеш да си го позволиш.
— Това няма значение, парите са си много.
— Тогава не ги плащай.
— Баща ти беше нацист, нали?
— Триста хиляди долара — измърмори Кеслер.
— Добре. Кога мога да получа досието?
— Веднага щом получа парите.
— Половината, когато получа досието, а другата, когато го прочета.
— Не ставай глупав — възрази Кеслер. — Цялата сума, когато ти дам досието. На хартиен носител, микрофиш или микрофилм. Ако предпочиташ — качено на флашпамет. За мен е безразлично.
Скенерът беше една от малобройните отстъпки на Кеслер пред технологиите на двайсет и първото столетие, и то главно в името на лесното пренасяне.
— Ти се майтапиш — възкликна мъжът. — Очакваш да ти платя толкова пари за нещо, което не съм видял?
— Нищо не очаквам — отговори Кеслер, който вече се беше изправил. — И никога не се шегувам. Питай баща си. Триста и петдесет хиляди долара.
— Каза триста хиляди.
— Не ми хареса тона ти — обясни Кеслер. — Звънни ми, когато вземеш решение. — Той хвърли поглед към часовника си. Колата щеше да го чака пред музея след минута или две. Обърна гръб на пейката и тръгна надолу по алеята. Един ротвайлер на каишка беше приклекнал на тревата и в момента се облекчаваше мощно като някакъв Гаргантюа. Собственичката на кучето, красива млада жена с пола на цветя и тениска, гледаше като горд родител, а на ръката й беше нахлузено прозрачно найлоново пликче. Кеслер се запита дали е забелязала, че на километри наоколо няма нито едно кошче за боклук.
Той стигна до товарната зона пред музея точно в мига, когато линкълнът наближи. Качи се отзад в колата и даде нарежданията си на шофьора.
— Вкъщи, моля.
Мъжът кимна и плавно се отдалечи от бордюра. Кеслер се облегна на кожената седалка и затвори очи. Хубав обяд и интересна среща. Тя потвърждаваше един от любимите принципи на неговия баща, когато ставаше дума за събиране на разузнавателна информация: понякога задаваните въпроси са много по-полезни от отговорите. Защо Харисън Ноубъл, дилетантът собственик на „Ноубъл Венчърс“, компания за издирване на съкровища, и син на милиардера производител на лекарства, Джеймс Джонас Ноубъл, ще иска информация за някакъв мексикански главорез и търговец на наркотици, чието седалище е в дивата юкатанска джунгла? И защо точно сега?
5.
Аркади Томас Крус, капитанът на корабчето, стоеше на румпела на вонящия стар рибарски кораб и пафкаше цигара. Зад него няколкото светлинки в селото, които използваше като навигационен ориентир, започваха бавно да избледняват в далечния край на залива. Той поправи малко курса, усещайки неохотния отговор на руля на движението на румпела. Корабът беше кубинското изпълнение на класическия „Кор Саундър“, който плава по едноименното езеро в Северна Каролина, с ниски гладки бордове, грациозно извити към широкия нос. Кърмата бе нежно извита, за да се избегнат острите ръбове, които биха могли да скъсат мрежите. В носовата част имаше проста кабина, подслонила миниатюрен камбуз, две койки и място за управление в случай на лошо време с нещо като остъклена кутия с люк, откъдето щурманът можеше да гледа. Дължината на корабчето беше десет метра. То имаше стара ръждясала плочка с регистрация от провинция Гуантанамо на носа. Името „Панда“ беше грубо изписано с черни букви на кърмата. Това определено не беше обичайният команден пост на Аркади Томас Крус.
Аркади беше мелез с тъмното, опалено от слънцето, почти индианско лице на своя баща и високите скули и яркосините очи на майка си — рускиня. Родителите му се бяха срещнали в Русия, където баща му беше следвал в Първия ленинградски медицински институт, а майка му работела като лекар в Адмиралтейската корабостроителница, която съществува от времето на царете. Аркади беше прекарал ранните си години в Ленинград, като се връщаше веднъж годишно в Куба със своя баща, затова никога не беше изпитвал усещане за принадлежност.
Говореше добре испански, но не като местен, а студът на мястото, където се беше родил, някак преливаше в неговата самоличност, правейки го плах и затворен. През 1984 г. той завърши Нахимовското военноморско училище, а през 1986 г. и Висшето флотско училище за подводничари. Изкара първата част на своята кариера в служба на подводниците, известни на Запад като „Жулиета“ и „Фокстрот“. След смъртта на майка си през 1992 г. се върна в Куба заедно със своя баща. От 1993 г. до тяхното изваждане от употреба той командваше четирите подводници „Фокстрот“ на кубинската флота. През 2000 г. тази флота се сви до една действаща подводница, която от време на време патрулираше по крайбрежието, а през 2004 и тя бе обявена за бракувана, макар да се носят слухове, че е потънала някъде в Наветрения проток между Източна Куба и Западно Хаити и всички моряци са загинали.