По време на престоя си в СССР Аркади сключи кратък и без значение брак с жена на име Марина Гелфриел, която работеше като младши уредник в Ермитажа, но понеже той прекарваше по-голямата част от времето в бази като „Видяево“ на 360 километра северно от Мурманск отвъд Полярния кръг, още от самото начало бракът бе обречен на леден неуспех. Слава богу, не се бяха родили деца.
Аркади Томас погледна към носа на около миля напред. Там растеше гъста джунгла и макар да беше толкова навътре във водата, той усети вонята й като горещата пара, която се вдига от врящата супа. Усмихна се, когато усети потта под мишниците си и струйките, които се стичаха по гръбнака му, защото все още си спомняше студа на Колския полуостров — мястото, което някога беше смятал за свой дом. Той приведе глава и запали поредната „Популар“. Стисна цигарата със зъби срещу вятъра и завъртя румпела още няколко отметки, за да заобиколи носа и да вкара корабчето в следващия залив.
Сега на около половин миля пред него се издигаше прояжданият от ръждата корпус на кораб — неприятно разтърсваща геометрия на фона на хаотично преплетената и опръскана с цветове джунгла. Останките лежаха на около двеста метра от неравния пуст бряг с кърмата към брега и пречупен на две при потъването корпус. Носовата част бе откъсната и потънала в по-дълбоките води пред плитчините, където сега лежаха останките на кърмата.
Аркади Томас Крус знаеше много добре историята на съда. Това беше моторният кораб „Атлантик Чемпиън“, известен в по-късните си години и като „Анджела Харисън“, построен от заваръчната корабостроителница в Куре, Япония, през 1954 г. за „Нешънъл Булк Кериърс“. В годината на създаването си корабът беше най-големият танкер, порещ океаните. Някога дължината му беше 260 метра, а ширината 38. Издълженият навигационен мостик бе висок колкото четириетажна сграда, а отзад лежеше по-ниският салон на горната палуба. За щастие през 1974 година, когато потъна, бе на буксир на път за скраповите пристанища в Испания и не беше разлял товара си на брега на Голфо де ла Гуаканаябо. Панамската фирма, която по това време бе собственик на танкера, не направи опит да извади кораба заради затрудненията, които щеше да има с кубинското правителство. След като местните предприемачи бяха свалили всичко ценно от него, той ръждясва там в продължение на едно десетилетие, като постепенно се превърна в част от пейзажа, невидим за всички, освен за несвикнали очи.
С монотонно боботене „Панда“ навлизаше в издигащата се над нея сянка на големия танкер и Аркади Томас вдъхна миризмата на желязо и олющена боя, която се беше пекла цял ден на безмилостно горещото слънце. Той се ухили. Вътрешността на корпуса трябва да е била пещ през по-голямата част от деня, като едва сега бе започнала да се охлажда до приемливи температури. Привилегиите на званието. Той завъртя румпела няколко градуса и изчезна зад наветрената страна на танкера. Огромната стена от ръждясваща стомана сега се издигаше между него и възможните погледи откъм брега. На около двайсетина метра напред видя зеещия отвор в борда на кораба, завъртя румпела още няколко градуса и насочи корабчето през зейналата дупка в корпуса на стария танкер.
По някаква едва ли не идиотска ирония идеята беше дошла от един филм за Джеймс Бонд. Заснет през 1977 г., три години след потъването на моторния кораб „Анджела Харисън“ пред крайбрежието на Баракоа, сюжетът на филма се въртеше около супертанкер, който поглъща подводници. Очевидно идеята, че супертанкерът може да отвори носовата си част и да глътне няколко ядрени подводници, беше научна фантастика. Обаче хрумването, че една корабна развалина може да се превърне в замаскирана действаща база за руско-кубинска подводница от клас „Фокстрот“ не беше. В средата на 80-те години, когато в съветските каси още имаше пари, корпусът на стария танкер бе изтърбушен и преоборудван като изходна база за тайни подводни патрули. След рухването на Съветския съюз и началото на онова, което Кастро евфемистично наричаше „тежки времена“, едва ли имаше нужда от кубинска флота, да не говорим за четири скъпи за поддържане и използване образци на вече старомоден клас дизелови подводници. Обаче имаше причина да запазят една от тях: корпус B-510 на Адмиралтейската корабостроителница, пуснат на вода на 20 октомври 1983 г. и предаден на Кубинския революционен военноморски флот на следващата година през февруари. Причината беше също толкова налудничава като сюжета на филма за Джеймс Бонд „Шпионинът, който ме обичаше“.