Бил и Фин слязоха от колата и тръгнаха по пътеката, застлана с плочи. Голямата дъбова порта с арка висеше на огромни ковани железни панти, а чукчето й имаше форма на лъвска глава. Под него беше завинтена износена на вид медна табелка с надпис „Брат Лука Пачиоли“.
— Не ми звучи кой знае колко еврейски — отбеляза Били.
След миг вратата се отвори широко и един възрастен мъж в плетена вълнена жилетка и кадифени панталони ги загледа през яркозелените стъкла на очила за четене. Имаше дълга снежнобяла коса и грижливо поддържана брадичка а ла Ван Дайк. Приличаше на дядо Коледа, подложен на диета за идващото лято. Изглеждаше на осемдесетина години, но още беше в доста добра форма. В едната си ръка стискаше стара лула от бриар.
— Мартин Керцнер? — попита Фин.
Очите на мъжа се уголемиха.
— Невероятно — каза той. — Не са ме наричали така от войната.
— Матю Пенер от Лозана ви праща поздрави. Аз се казвам Фин Райън. А това е моят съдружник Били Пилгрим.
— Брат Матю. Мили боже, а аз смятах, че отдавна е умрял.
— Каза ни, че можете да ни отговорите на някои въпроси за брат Бартоломѐ де лас Казас и Ордена на черните рицари.
— Зная — отговори възрастният мъж, — че брат Бартоломѐ е отдавна в гроба, и нямам съмнение, че се върти весело там, но рицарите са съвсем друга работа. — Той направи крачка назад. — Влезте, а аз ще направя чай с малко бисквити и ако искате, ще ви разкажа всичко.
Вътрешността на къщата имаше излъчването на интериор в роман от Агата Кристи — също като външния й вид. Коридорът беше тъмен, с дървена ламперия до височината на раменете, а върху стената над нея имаше цветни шарки, които бяха напълно избелели и почти не се различаваха. Веднага вляво се намираше трапезария с еркерен прозорец. Вдясно бяха кухнята и килерът. По-нататък следваше тъмно извито стълбище, по което се отиваше на втория етаж. След него бяха разположени още две стаи: отляво всекидневната, а отдясно библиотеката. И двете помещения имаха камини, в които горяха малки огньове, а прозорците им гледаха към дълга тясна градина, в която бяха оформени 5–6 цветни лехи. В нея се издигаха няколко огромни дъбови дървета, които изглеждаха на по няколко столетия.
Мъглата бе започнала да се разнася и вече можеха да се видят ивици синьо небе. Три от четирите стени на библиотеката бяха покрити с лавици за книги, които направо преливаха. Върху всяка водоравна повърхност имаше книги и вестници, включително и на пода. Срещу прозореца стоеше старо писалище с множество белези по плота, на което бяха струпани купища листа подобно на снежни лавини. Фин веднага се почувства у дома. Кабинетът на нейния баща до голяма степен беше изглеждал също така. Пред писалището бяха разположени две кожени кресла. Без да се церемони, възрастният мъж бутна на пода купищата листа и книги, които бяха струпани на тях, и покани с жест Фин и Били да се настанят.
— Ще се върна след минутка — каза той и изчезна.
— Приятен стар тип — каза Били, докато оглеждаше топлото, разхвърляно помещение.
— Според моята информация на Карибите е заключил човек в горящ кораб. Бил е убиец на израелското разузнаване.
— Откъде успяваш да намериш такива хора? — попита Били. — Той напълно успя да ме заблуди.
Няколко минути по-късно възрастният францисканец се появи отново с поднос, на който имаше прибори за чай и малка дълбока чиния с купчинка различни бисквити. Той остави подноса на бюрото и им приготви чая според техните предпочитания. След това си взе бисквитка с пълнеж от крем с ром, отпусна се на креслото зад писалището, топна бисквитката за кратко в чая и си отхапа от навлажнения сладкиш.
— Зъбите ми вече не са както едно време — обясни, докато дъвчеше доволно. Отпи глътка чай, издаде одобрителен звук и се облегна на скърцащата стара кожа на креслото.
— След като ме познавате под името Мартин Керцнер, трябва по едно или друго време да сте срещнали Абрамо Вергадора.
Вергадора беше италиански историк, с когото Фин се беше запознала преди две години, докато проучваше Изгубения легион на Луцифер Африкански и изчезването на така нареченото Евангелие от Луцифер.