— И как свършва тази?
— С въпросителна — усмихна се старецът — и слухове.
— Какви слухове? — поинтересува се Фин.
— Слухове, че дон Диего де Веласкес, губернаторът на Куба и заклет враг на Кортес, не е бил глупав. Накарал да направят препис на ръкописа и го изпратил с друг кораб, „Сан Антон“ — една каравела, и заради това много по-малка от галеоните, превозващи съкровища. Някои каравели са били по-леки от сто тона. Били са бързи и са използвани главно за превоз на пътници и важни документи.
— Като например копието на кодекса — вметна Били.
— Да — кимна възрастният мъж, — точно като копието на кодекса.
— Какво е станало с каравелата? — поиска Фин да научи.
— Потънала като „Нуестра Сеньора де лас Ангустиас“ заради същия ураган — отговори възрастният мъж. Той си сипа още една чаша чай и си взе трета бисквитка от чинията.
— Къде?
— О — усмихна се старият човек, а очите му започнаха да проблясват зад очилата с цвят на морава, — това е напълно различна история.
— И сте готов да ни я разкажете? — попита Фин тихо.
— Бих се радвал, но това е далеч извън моя днешен мандат.
— Мандат? — възкликна Били. — Каква странна дума.
— Чували ли сте някога за организация, наречена „Ватиканска стража“?
— Боже мили, нека не е друго тайно общество — засмя се лорд Били.
Старият францисканец също се усмихна.
— Няма нищо секретно, макар да не рекламираме нашето съществувание твърде усилено.
— Какво представлява тази „Ватиканска стража“?
— Сдружение на загрижени католици, миряни и такива като мен, хора с религиозно призвание. Ние наблюдаваме дейността на определени групи в Светия престол. Дискретно. Човек би си помислил, че Ватиканът би трябвало да може да следи собствените си дейности, обаче различни събития през последните стотина години за съжаление опровергават това предположение.
— Quis custodiet ipsos custodes? — усмихна се Били.
— О, плодовете на класическото образование — кимна възрастният мъж.
— Кой ще наблюдава наблюдателите? — преведе си Фин. — Човек научава някои неща и в държавните училища.
— Точно така — кимна старецът, — права сте да ме укорявате. На стари години взех че станах сноб. — Той отново потопи бисквитката си в чая. — Платон и след него Ювенал са били напълно прави. Наблюдателите не са способни сами да се наблюдават, защото всеки пост може да се корумпира. Затова наблюдението трябва да легне на плещите на хора извън организацията, която се наблюдава. Така възникна „Ватиканска стража“.
— И „Ватиканска стража“ наблюдава Черните рицари?
— Да, и то от много години.
— Какво общо имат тези две неща с Кортес и неговия кодекс? — попита Фин с леко раздразнение в гласа.
— Нищо пряко — усмихна се възрастният мъж, — но през последните десетина години Черните рицари сключиха някои съмнителни съюзи, за да подпомогнат своята кауза.
— Какви съюзи? — попита Били.
— Опасни. Самият кодекс не е толкова важен, важно е къде води. Ние сметнахме за притеснителни хората по пътя му до местоназначението.
— Кои са те? — попита Фин направо.
— Не е в моите пълномощия да кажа. Моята цел всъщност беше да ви предупредя да не се занимавате повече с това.
— А ако решим да не се вслушаме във вашето предупреждение?
— Тогава вървете си с Бог — каза старецът, — но преди това ви предлагам да посетите един мой приятел.
— Кого?
— Казва се Пиер Жумер. Живее в Париж. Има книжарница на Рю дьо ла Хушет. Може би той ще може да ви помогне повече от мен.
7.
Рю дьо ла Хушет е къса, тясна уличка на левия бряг на Сена на около една пресечка от реката и Ке Сан Мишел. Улицата е разположена между Рю дьо ла Пти Пон на изток и булевард „Сан Мишел“ на запад. „Хушет“ вероятно е архаично оварваряване на думата хашет, или брадвичка — логично е, след като улицата е била населена главно с въглищари, които вероятно са изсекли местните гори, издигащи се около онова, което някога са представлявали парижките предградия.
През по-голямата част от XX век Рю дьо ла Хушет е била безразборна смес от кафенета, малки хотели и квартални магазини, чиито наименования варираха от „Гараж на ужаса“ до заложна къща, кръстена „Трудни времена“, включително един бардак на име „Кошница с цветя“. Улицата беше послужила за фон на десетки филми, а през петдесетте си спечели известност благодарение на поне две книги: „Последният път, когато видях Париж“8 и „Пролет в Париж“9.
8
Авторът бърка. Става дума за филм на „Метро Голдуин Майер“, който слабо се придържа към сюжета на разказа „Завръщане във Вавилон“ (1931 г.) от Франсис Скот Фицджералд. — Б.пр.