В началото на двайсет и първи век всичко това се е променило. Мади, Дейзи, Консуело и Амандин, четирите най-предпочитани в „Кошницата с цветя“, вече са прапрабаби. А Монг, месарят, който продаваше конско месо, е отдавна мъртъв, както и неговият занаят. Скъперникът, който някога продаваше кестени пред аптека „Отстъпка“ на ъгъла на тясната алея, известна с романтичното си име „Кат Ке Пеш“, или „Котката риболовец“, изчезна в деня, когато беше застрелян Кенеди и нищо повече не се чу за него. Сега улицата беше пълна с гръцки ресторанти, които осигуряваха евтини чинии за трошене, прескъпи бутици, продаващи съмнителни марки, и модни пансиони, които предлагаха нощувка и закуска на съвременните туристи. Последната останка от онова, което някога е било левият бряг на Хемингуей и Скот Фицджералд, беше „Книжар Пиер Жумер“ — малка прашасала книжарница на ъгъла на Рю Пти Пон.
Магазинът беше класически — тъмен, прашни стелажи бяха сложени навсякъде, където имаше място. Книгите бяха струпани безразборно, без много да се обръща внимание на цената или годините. Известните лежаха до неизвестните, гениалните до глупавите и всички излъчваха слаба миризма на плесен, печатарско мастило и лепило. Самият Жумер беше истински архетип: набит, възрастен, бялата му коса подобно на нимба обвиваше голия, покрит с лунички череп. Носеше очила с дебели бифокални лещи, черен костюм и зелена вратовръзка под износената яка на омачканата бяла риза. До високия стол зад тезгяха в предната част, на който седеше като на трон, бяха опрени два бастуна от бриар. От устата му висеше дебела цигара „Бояр“, която стърчеше измежду рошавата му бяла брада, а мустаците му бяха пожълтели от никотина. Едното му око беше постоянно присвито от лютивия пушек, който се извиваше нагоре изпод лещите на очилата.
Книжарят Пиер Жумер беше специалист по морски книги и най-отгоре библиотечните лавици бяха украсени с кораби в бутилки, парчета резбована слонова кост и една сбирка медни навигационни инструменти, които не бяха виждали кърпа за прах повече от половин век. В редките случаи, когато Жумер излизаше от магазина, носеше древна островърха офицерска фуражка и синя куртка, която като нищо можеше да е носил Мелвиловият Ишмаел от „Моби Дик“.
Когато Фин и Били влязоха в магазина, Жумер спореше с един клиент и размахваше ръце, за да подчертае своята гледна точка. Най-накрая клиентът плесна няколко банкноти на тезгяха, грабна покупката си и профуча край тях, като тръшна толкова силно вратата, че едно малко звънче на касата гневно зазвъня.
— Идиот! — каза Жумер, без да се обръща към някого специално.
— Опитва да се пазари? — попита с усмивка Били.
— Ох! Цените са изписани на обложката на всяка книга. Това да не е някакъв щанд в маракешкия сук. Дали би се пазарил за цената на бигмака в „Макдоналдс“? Не мисля. — Фин избухна в смях. Жумер я погледна ядно. — Ти, скъпа, си много хубава, а аз имам слабост към рижите жени, но говоря съвсем сериозно. Тези глупаци непрекъснато подлагат на изпитание моето търпение. Бихте ли се пазарили в „Ермес“ или „Кристиан Диор“? Отговорът отново е „не“. Естествено, че не бихте го направили! Защото ще ви изхвърлят на малкото ви хубаво задниче. Като едното нищо!
— Извинете — каза Фин.
— Хубавите жени не бива никога да се извиняват — отговори Жумер със святкащи очи.
— Мартин Керцнер ни изпраща — каза Били.
— Така ли? — отговори книжарят.
— Да.
— Каза, че можете да ни помогнете.
— Искам и мога са две напълно различни думи.
— Разбираме това — успокои го Фин.
— Опитваме се да разберем какво се е случило със „Сан Антон“ — намеси се Били.
— Потънал по време на буря — отговори Жумер.
— Къде?
— О — усмихна се книжарят, — както би казал Джон Силвър, там е работата.
— Помислихме, че може да ни помогнете.
— Защо да го правя?
— Тъй като и Черните рицари също се опитват да научат.
— А — възкликна отново книжарят, — злодеите на Ватикана. Големият сатана за писачите на трилъри.
— Смятате, че са измислица?
— Не, разбира се, че не. Те са достатъчно истински, но нямат нищо общо със Светия престол. Не съществува страховит заговор, в който бели свещеници пазят тайните на новото хилядолетие чрез съобщения, оставяни по парижките улици или зад стари картини. Единственото нещо, което се оставя на парижките улици, е използвана дъвка. Всичко е такова, каквото винаги е било. Отново става дума за пари. Инквизицията е създадена заради алчността и жаждата за власт.