— Feestelijk inhalen! — изрева той въодушевено на холандски.
Само част от секундата по-късно от помещението за карти точно под главната палуба изхвърча Рън-Рън Максевъни и се вторачи гневно нагоре:
— Говори английски бе, проклет продавач на лалета. Сто пъти ти го казвам. Това е една от колониите на Нейно Кралско Величество и трябва да говориш на нейния език, докато си тук. Разбра ли?
— Loop naar de hel, eikel! — подхвърли Гуидо отново на родния си език и се засмя.
— Какво каза? — попита Били.
— Мисля, че eikel значи тъпунгер, но останалото не знам — отговори Фин.
Фин и Били взеха чантите си от багажника на колата и Сидни си замина. Двамата млади се изкачиха по рампата от кея на кораба и след това по страничната стълба до главната палуба. Всичко изглеждаше така, както го бяха оставили. Брайни Хансон, капитанът на „Еспаньола“, слезе от мостика над тях и те се настаниха в главния салон по средата на кораба. Появи се и Лойд Терко, жилест и както винаги по джапанки и любимата си бяла фланелка в стил „мъж, който бие жена си“. Той се усмихна весело на Били и Фин, поздрави ги с добре дошли и взе чантите им, за да ги свали в техните каюти. Салонът беше обзаведен с вградени дивани и няколко стари кожени кресла. В единия му край стоеше маса за пинг-понг, в другия стара машина „Бали“ за пинбол, а в третия — хладилник за безалкохолни напитки. Според вече установено правило, по нареждане на Били тя беше пълна главно с кутийки бира „Калик“. Хансон ги отведе до удобните кожени кресла, след което се отпусна на ъгловия диван и запали една от ухаещите си на карамфил цигари. Силно почернелият от слънцето чернокос и мускулест датчанин ги огледа любопитно.
— Имейлът ви беше твърде неясен. Открихте ли нещо?
— Бимини Роуд — обясни Били и кимна към Фин. — Нашият безстрашен водач се готви да ни отведе в областта на свръхестественото.
— Бъзикаш се — въздъхна Хансон.
— Всъщност в Атлантида — уточни Били и избухна в смях. — Изглежда се е намирала на около 160 километра от „Дисни Уърлд“.
— Мога да си представя — отговори Хансон и този път въздъхна още по-силно.
9.
Старата подводница клас „Фокстрот“ изплува на повърхността в сумрака преди разсъмване. Покритото с джунгла крайбрежие на полуостров Юкатан се виждаше като тъмна сянка на нощния хоризонт, издигаща се на по-малко от миля напред. Водата шумно се стичаше по заоблените страни на бледия, издигащ се нагоре корпус. Яркобяла пяна заклокочи около кулата, когато прониза тюркоазните, гонещи се една друга вълни, и остави фосфоресцираща следа в разбушувалата се вода. Енрико Рамирес, помощник-капитанът на Аркади Крус, почука по преградата до пердето, закриващо входа към малката ниша, която минаваше за каюта на борда на „Бабалу“.
Крус се събуди почти на секундата.
— Да?
— Пристигнахме.
— Колко е часът?
— Пет нула нула.
— Колко вода имаме под кила?
— Сто и девет метра.
— Чудесно. — Крус се измъкна от вградената койка напълно облечен и дръпна пердето.
Изгърбеният Рамирес, с посивяла, подстригана късо като на затворник коса, стоеше неподвижно с вдигаща пара чаша в едната ръка. Крус я прие с благодарност и отпи голяма глътка от гъстото сладко кафе. После се усмихна. Той командваше единствената подводница в света, която имаше собствена машина за еспресо.
— Някакви следи от мексиканците?
— Засега няма.
— Това не е любимата ми част от играта.
— Така е, капитане.
Крус допи чашата и я подаде на Рамирес.
— Да вървим.
Стана от койката, взе шапката със заострен връх от закачалката и я нахлузи на главата си. После последва Рамирес надолу по клаустрофобичния коридор, който минаваше по цялата дължина на старата подводница, като се привеждаше, когато се промъкваше през тесните отвори на херметичните прегради. Стигна до командния център и кимна на неколцината офицери, които бяха на вахта, изкачи се след Рамирес по стълбата на кулата и излезе на наблюдателния пункт на мостика.
— Рамирес, защо подводниците винаги миришат като краката ти? — попита Крус с усмивка, докато вдишваше дълбоко морския въздух.
— Капитане, моите крака миришат като революцията. Да ти миришат краката като моите, е белег за патриотизъм. Така ми каза лично Че.
— Значи по онова време си познавал Гевара? — отговори Крус, продължавайки старата шега.