Целият полет отнемаше около пет часа и в нито един момент лъскавият бомбардировач не се намираше на повече от деветдесет минути път от своята основна цел в случай на война. След кризата през октомври, когато Хрушчов и Кенеди се сблъскаха челно заради руските ракети, Тайнъновият и една дузина други екипажи на B-47 облитаха същите дежурни маршрути по двайсет и четири часа дневно седем дена седмично в Куба. Между B-47 от „Макдил“ и U-2 от „Едуърдс“ в Калифорния Кастро беше изцяло покрит.
Отвън Гъската на мама представляваше изцяло аеродинамична красавица. Отвътре беше наблъскана като барабана на перална машина. Със сигурност никой не беше мислил за екипажа, когато са конструирали птицата. Целият кокпит беше изместен леко надясно заради широкия 45,72 см коридор отляво. Според хора, на които може да се има доверие, самолетът беше сглобен една събота и неделя в хотелска стая в Глендейл, Калифорния. Оригиналната форма беше изрязана от парче балсово дърво, купено от местния строителен магазин. Седалките бяха разположени като при тандем, навигаторът — същевременно и бомбардир, беше пъхнат в носовата част, вторият пилот над и зад него, пилотът зад втория, като само техните места бяха разположени под дебел пластмасов капак. При извънреден случай навигаторът се изстрелваше надолу, което беше прекрасно, стига самолетът да се намира на достатъчно височина. Пилотът и вторият пилот се катапултираха нагоре.
В самолета нямаше тоалетна, така че мъжете си носеха импровизирани уринатори. Що се отнася до храната, кафето в термоси и сандвичите, увити във восъчна хартия, бяха в реда на нещата. Въоръжението се състоеше от две автоматично управлявани оръдия на опашката, от които нямаше кой знае каква полза срещу ракетните батареи „земя — въздух“ на Фидел или каквото и да било друго нещо, което биха могли да срещнат на единайсет хиляди осемстотин и деветдесет метра височина.
Бомбеният товар беше нещо съвсем различно: две термоядрени устройства B-43 MOD-1 с дължина три метра и осемдесет и един сантиметра и по един мегатон мощност. Една от тях би превърнала Хавана в кратер. Две щяха да превърнат северната част на Куба в слой разтопено стъкло. Тайнън рядко мислеше за подобни неща. Неговата работа беше да лети по маршрута, а след това да отиде на закуска. В резултат на снощната вечер той мислеше за дългия полет и пронизителното си главоболие. Последното, което искаше, беше да лети.
През първия час след излитането от „Макдил“ всичко беше както обикновено. Дик Бауман, навигаторът, пееше безкрайната мелодия на „Ърлският херцог“2, докато държеше под око курса и другите си карти. Уоли Менг, вторият пилот, всъщност управляваше самолета. Тайнън дремеше и чакаше да поеме управлението, след като минат първия етап. Навън беше дълбок мрак. Беше два през нощта и определено не цареше оживление. Единственият друг шум освен Баумановата разновидност на „Ърлският херцог“ беше монотонното бучене на шестте двигателя J-47 и свистенето на въздуха, който облизваше капака на кокпита при скорост двеста и четирийсет километра в час.
Тайнън въздъхна зад дебелата гума на своята маска. Със същия резултат би могъл да се намира в автобус. Първият черен облак на хоризонта си беше точно това — първи черен облак. Бауман първо го улови на малкия екран на своя радар.
— Майоре, точно пред нас лежи буреносна система — изпука в слушалките на Тайнън гласът на навигатора с акцент от Тенеси.
— Споменава ли се в сводката на метеорологичната служба?
— Не, сър, няма нищо.
— Тъпанари.
— Прието, майоре, точно така е.
— Как изглежда?
— Голяма. Вероятно тропическа буря. На около петдесетина километра от нас — обясни Бауман.
Тайнън хвърли поглед на индикатора за скоростта на въздуха: шестстотин петдесет и шест километра в час. Единайсет километра и нещо на минута. Може би пет минути, докато налетят право в центъра й.
По дяволите.
— Малко късно за сезона, нали?
— Така е, майоре, но това няма да я накара да изчезне.
— Можем ли да я прехвърлим?
— Съмнявам се. Доста е висока, сър.
— Електричество?