— Аз съм шотландец. Ние по природа сме кисели. Причината е в шибаните зими в опушения Единбург — отговори кльощавият нисък мъж с гримаса, при която проблеснаха златните му зъби. — Отнасям се философски към това и може би така се проявява китайското у мен.
— Всички сте луди — възкликна Фин. — Е, кой иска да се гмурне?
Тя се носеше леко във водата с притиснати към страните ръце. Размахваше големите плавници „Дейкър“ в бавен ритъм и те я изстрелваха напред в топлите прозрачни дълбини. Докато се гмуркаше надолу към корабните останки, усещаше кислородните бутилки на гърба си като успокояваща тежест. Позицията, която се видя на екрана във влекача, беше на около петстотин метра от мястото, където стоеше на котва „Еспаньола“, и те използваха дългия три и половина метра „Зодиак 420“, който държаха като плаваща база за гмуркане върху покрива на помещението за карти.
Да бъде отново във водата беше облекчение след дългия полет от Хийтроу и предхождащата го обиколка на половин Европа. Понякога на Фин й се струваше, че е прекарала половината от своята младост в нещо като академична околна среда — библиотеките например или онзи архив в Испания. Макар да ценеше изследователската работа, понякога копнееше за приключението да бъде на самото място. С баща й и майка й беше същото. Когато анотираха експонати в Калъмбъс, те копнееха за джунглата, и обратното. При археологията беше така: едната половина от живота си прекарваш в търсене, а другата в изучаване на намереното.
Тя се усмихна на себе си, но без да отделя устни от силиконовия мундщук, който стискаше в уста. Следването беше свършило и започна ловът. Сега долови първата миризма на ловната плячка, която лежеше точно под нея, заровена в проблясващия пясък на дъното на Флоридския пролив.
Брайни Хансон стоеше на релинга на открития мостик до щурманската рубка на „Еспаньола“, пушеше една от карамфиловите си цигари и от време на време поглеждаше през стар бинокъл „Цайс“, който притежаваше от години и беше последната му връзка със старата „Батавия Куин“. Той се усмихна с присвити очи, когато погледна към полюшващия се от малките вълни „Зодиак“ на около четиристотин метра от стария влекач.
Изминал бе дълъг път от малкия датски крайбрежен град Торсминде. Като син на рибар на херинга твърде далеч от Южнокитайско море, прекара съзнателния си живот, навигирайки стари ръждясали влекачи като „Куин“ от едно наплюто от мухи островно пристанище до друго, плавайки бавно наникъде, без да има място, което да нарече свой дом.
А ето го сега, яхнал прилива пред Маями Бийч, капитан на кораб, оборудван с всичко освен гореща вана. Родното му пристанище беше островен рай и като се изключат появяващите се от време на време колумбийци в бързи скутери, които се опитваха да имитират „Маями Вайс“, всичко беше спокойно. Това беше достатъчно, за да го накара да се чувства виновен.
Дръпна си за последен път от цигарата с аромат на карамфил и я изгаси в импровизирания пепелник, който беше закрепил с тиксо на релинга. Той представляваше кутийка от нескафе, пълна с пясък. Още един спомен от дните му на „Батавия Куин“. Фин вечно му опяваше заради зависимостта му от никотина, но Хансон беше упорит привърженик на вредния навик. Сигурно скоро щеше да се окаже единственият пушач на планетата.
Той вдигна бинокъла и отново погледна към гумената лодка. Фин, лордът и холандецът бяха във водата. Малкият „Зодиак“ беше празен, но достатъчно осигурен с двата буя, които се подмятаха от двете му страни във водата. На всеки имаше червена табелка с надпис „Водолази под водата“.
Хансон плъзна бинокъла по водата. Тя беше плитка навсякъде и слънчевите лъчи с лекота се отразяваха в пясъчното дъно, осеяно с по-тъмни места, които сигнализираха за дълбоки ями и едно или две от кръглите образувания, известни като „сини дупки“18, които се срещат сравнително често на Бахамите.
Дупките са били оформени преди последния ледников период, когато цялото Бахамско плато е било над морското равнище и във варовиковите формации с времето по естествен път са възниквали дупки. Поради липсата на циркулация в повечето сини дупки водата е аноксична и понякога изобщо не съдържа свободен кислород. Затова в тях често няма никакъв морски живот. Според страничния сонар корабните останки, които Фин и останалите проучваха, се намираха само на няколко метра от подобна дупка. Ако корабът беше потънал малко по-встрани, щеше да изчезне в нея и никой никога повече нямаше да го открие.