Тя спря и леко се обърна във водата. Чу в далечината нещо подобно на лека вибрация, сякаш някъде далече трещяха гръмотевици. Кораб. Автоматично погледна нагоре, за да го намери, и видя сянката на гумената лодка и тънката черта на котвеното въже, което се спускаше надолу към останките. Бяха се погрижили да сложат буйове със знак „Водолази под водата“, затова не се разтревожи много. Вероятно беше някой от местните, който идваше да хвърли едно око на „Еспаньола“. Фин се зае отново да проучва останалото от „Сан Антон“.
Хансон чу кораба още преди да го види. Тежкото боботене на големи дизели идваше някъде от изток заедно със силния плясък и съскане на носовата вълна. Без дори да го види, Хансон знаеше, че корабът е голям. Не се чуваше воят на извънбордов двигател, нито плясъкът на блъскащия се във вълните корпус от фибростъкло. Трябва да беше някакъв кораб работяга. Той насочи бинокъла към протока между Норт Рок и Блъф и зачака неспокойно. Заради закотвените буйове и ясно видимата гумена лодка не се притесняваше много, но всеки голям плавателен съд в този район представляваше потенциален проблем. Винаги можеше да стане нещастие, дори в такива съвършено прозрачни води като тази.
Внезапно корабът се появи. Беше някакъв плоскодънен траулер, наполовина по-малък от „Еспаньола“ и много стар. Някога корпусът е бил боядисан в контрабандистко сиво, но сега ръждата по него приличаше на ивици засъхнала кръв. Имаше само един димоход, който бълваше черен дим, носещ се като дълга опашка зад него, докато носът тежко пореше прозрачната вода, вдигайки облак пяна. Двата задни трала бяха спуснати и той плаваше с пълен ход, като курсът му сочеше право към гумената лодка.
Рън-Рън Максевъни беше почувствал предизвиканите от траулера вибрации долу в машинното отделение и изскочи на палубата под открития мостик, където стоеше Хансон. И двамата мъже веднага видяха опасността.
— Шибан идиот! За бога, какво си мисли, че прави?
Траулерът беше от онези с дългите няколко километра тралове и от мачтите му висяха два комплекта въжета. Всяко от тях беше свързано с дъските отстрани по мрежата, които я държаха отворена и на постоянно разстояние под водата. Въжетата бяха разделени на други, допълнителни, осеяни със стотици куки със стръв. Влачейки две основни въжета с още допълнителни, траулерът сигурно теглеше хиляди смъртоносни куки на неизвестна дълбочина. Водолаз, който се закачи на тях, ще бъде разкъсан на парчета за секунди или влачен с мили, докато се удави. Хансон се втурна надолу по металната стълба от лявата страна на мостика и се понесе към големия червен бутон на главната конзола до дроселите. Стовари дланта си върху него и започна да го натиска на къси интервали, събуждайки големите въздушни корабни сирени „Каленберг“ С-2, които нададоха басов гърлен рев, сякаш забързан товарен влак се беше понесъл към рибарското корабче.
— Защо тая свинска глава не сменя курса? — изрева Хансон и започна да ругае на датски.
Рън-Рън се появи на мостика задъхан.
— Този миризлив задник няма да спре!
— Вдигай котвата! — изкомандва Хансон.
Рън-Рън се хвърли към конзолата, натисна бутона на главния рудан и котвата започна да се вдига болезнено бавно. Хансон знаеше, че нямат много време. Веднага щом усети лекото поклащане на откъсналата се от пясъчното дъно котва, той издърпа двата дросела докрай и хвърли двата големи дизела от празен ход в пълен напред за част от секундата. Веднага щом преобразуваният влекач се отлепи от мястото си, Хансон завъртя румпела докрай към бакборда в отчаян опит да отреже пътя на траулера. Успехът им щеше да е на кантар.
Фин се спускаше към оголената страна на корабните останки, когато долови с ъгълчето на окото си някакво движение и същевременно чу дрънчене. Вдигна глава и видя Гуидо, който удряше с дръжката на водолазния си нож върху кислородната бутилка и махаше с дясната си ръка нагоре-надолу. Това беше знакът за опасност. Когато видя, че го гледа, той се обърна и посочи на изток. Фин замръзна.
Над тях се приближаваше с висока скорост могъща сянка, а в нейния килватер на голяма дълбочина проблясваха хиляди светли точки. Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае какво вижда. Сянката беше траулер, който плаваше към гумената лодка, а проблясващите точки във водата бяха бели стоманени рибарски куки, които отразяваха проникващите във водата слънчеви лъчи. Куките се простираха на поне сто и петдесет метра ширина и се приближаваха с всяка изминала секунда. От лявата й страна се появи Били, а подводната камера беше закачена на водолазния му колан. Той я хвана за ръката и я бутна към пясъчното дъно. Тя кимна и без да се бави, се гмурна надолу, където се подслони в плитка ниша под извития борд на потъналия кораб. След секунда към тях се присъедини и Гуидо.