— Виждаш ли нещо? — попита тревожно Максевъни.
— Не, абсолютно нищо — отговори Хансон.
12.
Кардинал Енрико Микеланджело Роси, помощник държавен секретар в Държавата Ватикана, крачеше бавно по централната пътека в огромния вътрешен двор Белведере, дело на Браманте, приближавайки се към голямата бронзова шишарка, прочутата Пиня20, която някога е била в центъра на един от многото фонтани в двора. Фонтаните отдавна ги нямаше, Белведере беше превърнат в проста ливада, украсена с една от позлатените „Сфера в сфера“ на Арналдо Помодоро, сякаш за да подчертае простотата на „новата“ Църква.
Възрастният човек се усмихна при тази мисъл. Той крачеше в средата на най-ценния недвижим имот в Рим, заобиколен от сгради с неизмерима архитектурна стойност, изпълнени с безценни произведения на изкуството. Всичко това беше платено с потта по челата на милиони бедняци. За тези неща не бяха плащани никакви данъци и придобиването им беше свързано с обещанието за безсмъртие и рай, една от великите световни приказки и невероятна застрахователна измама.
Освен всичко друго кардинал Роси беше практичен човек. Вярата в Църквата беше крайъгълният камък в неговия живот. Вярата в благосклонния Бог или изобщо в Бог беше нещо съвсем друго. Той не виждаше някакво противоречие в това. Апостол Тома се е съмнявал във Възкресението, докато сам не е видял и докоснал следите от раните Христови. Роси щеше да повярва в рая или ада, когато пристигнеше на едно от тези две местоназначения. Дотогава щеше да служи на Страшния съд, знаейки, че работата, която върши на тази земя, е в името на засилването и безопасността на Църквата и съвсем случайно — и на неговите амбиции в нейните редове.
Мъжът, който крачеше до него, беше облечен в простото расо на енорийски свещеник. Това беше костюм, който нямаше право да носи, но му осигуряваше лесен достъп до Ватикана и навсякъде, където искаше да отиде в Рим. Нямаше нищо друго, което така да се губи на градския фон, като гледката на католически свещеник. Мъжът беше чернокос и носеше очила с дебели стъкла. Последната услуга, която извърши за кардинала, беше убийството на един книжар в Париж.
Кардиналът заговори тихо.
— Добре ли мина?
— Нямаше затруднения.
— Книгата?
— Вече им я беше дал.
— Откъде знаеш?
— Видях да влизат в магазина по-рано. Излязоха с малък пакет, завит в хартия. Предположих, че не става дума за съвпадение.
— Тогава защо го уби?
— Ти ми каза да го направя.
— За да им попреча да открият местоположението на кораба.
— Беше прекалено късно да видя сметката на другия, затова духнах свещичката на този.
— Сигурен ли си, че са били те?
— Да, същите хора, които проследих в Севиля. Червенокосата красавица и английският лорд.
— Това, че още са живи, усложнява нещата. Съществува дълга нишка, която свързва всички участници. За Черните рицари ще бъде катастрофа, ако нишката доведе до мен. Ще бъде нещастие и за цялата Църква. По никакъв начин не бива да ни свързват с тези събития.
— Ваше Високопреосвещенство, аз съм винаги на твое разположение — каза мъжът с дебелите стъкла на очилата.
Кардиналът се смръщи при мисълта, че мъжът може би си позволява словесни шегички за негова сметка.
— Подобно на вярно куче, нали?
— Ние сме Божиите кучета — отговори свещеникът.
— Не е там работата — отговори кардиналът и се спря пред чешмата с извисяващата се над нея платформа, която сега подслоняваше стареещата патинирана бронзова шишарка, и се опита да си спомни какво е нейното религиозно значение, но не успя. Толкова много светци, грешници и знаци имаше на небесата. Беше трудно да си в крак с дългата и объркана митология на това място, която сякаш всяка година се променяше. Някога беше тачен св. Христофор и днес милиони медальони украсяваха огледалата за обратно виждане на всеки уважаващ себе си шофьор на камион. Дори св. Валентин беше развенчан, но той очевидно не беше нищо повече от измислица на Джефри Чосър и неговия Парламент на глупците.