— Още не знам.
— А траулерът?
— Хаитянски. Един от хората на мексиканеца ми го предложи.
— Ако все още са живи, вече знаят, че някой ги преследва.
— Няма доказателства, че изобщо са намерили нещо.
— Разбери.
— И как да го направя?
— Внимателно — каза по-възрастният мъж, докато поставяше поредната топка на тийпада. Този път се опита да я запрати на феъруея някъде между окосената част и площадката. Замахна наляво и прекара топката над неравностите откъм плажа и зейналия пясъчен капан на около петнайсетина метра от площадката. Всъщност мразеше голфа и не го биваше в тази игра. Играеше единствено защото казиното не отваряше преди седем вечерта, а неговият кардиолог му беше препоръчал повече движение. Дръпна от пурата и вкара голям облак сладък дим в дробовете си. Издуха дима през носа си като бик от рисуваните филмчета и се загледа в сина си. Той го караше да се чуди на човешкия геном. Там, където Джеймс Ноубъл беше хладнокръвен, Харисън Ноубъл бе буен. Там, където възрастният Ноубъл беше неискрен, по-младият беше глупаво прозрачен. Стволът беше здрав, но клонът изсъхнал. Синът му беше като тъп инструмент. Време беше да го използва като такъв.
— Организирай следенето им. Стой настрана и не прави нищо, докато не ти кажа. — Направи пауза, за да си дръпне още веднъж дълбоко от пурата. — Когато дойде време, убий ги. Всички. Този път никой не бива да оцелее.
— Това си ми го казвал и преди.
— Да, но този път гледай да го запомниш.
Ноубъл закрачи надолу по феъруея, а синът му се затътри подире му, след като метна на рамо струващата девет хиляди долара чанта за голф „Луи Вюитон“.
Някогашната офицерска каюткомпания на влекача беше превърната в лаборатория на „Еспаньола“. Намираше се точно зад големия салон на главната палуба и продължаваше почти до кърмата, като ширината й обемаше почти цялата централна секция на кораба. Таванът й беше нисък, но ярко осветен, и разполагаше с дузина илюминатори на левия и десния борд. Покрай стените се издигаха тесни рафтове с инструменти и материали. Центърът на помещението беше зает от голяма прозрачна изследователска маса с размери два и половина на три метра и пластмасова повърхност, осветена отдолу с разсеяна светлина. В представите на Фин Райън тя беше в центъра на всичко, което вършеха. Младата жена стоеше до масата по шорти и любимата си тениска с емблемата на кафене „Търман“. На левия й крак имаше дълга червена ивица от натъртване, а на дясната ръка дълбока драскотина, но като изключим това, беше преживяла нападението с траулера без други щети. Гуидо не беше извадил толкова късмет и се наложи да му направят няколко шева на бузата, за които реши, че може да му оставят шикозен белег на дуелист. Били накуцваше болезнено заради разтегнато сухожилие на левия крак. И тримата се бяха разминали на косъм — ако Брайни Хансон не беше успял да скъса дългия трал, останките на „Сан Антон“ щяха да се превърнат в техен гроб. Когато Ели Санторо си облече неопрена и се гмурна към корабните руини, петстотингодишният корпус се накланяше опасно към близката синя дупка, повлечен от куките на трала, които се бяха забили в дървото. Корабът се беше наклонил напред и оръдейният порт бе затрупан, така че Ели трябваше да намери друг вход, за да спаси тримата си приятели. Той се вмъкна във вътрешността на корпуса през тесния отвор на бака, наречен сейкър, по името на средното оръдие, което се промушваше оттам, за да стреля право напред. Тъй като сега корабът беше опасно нестабилен, нямаше време за пълен оглед, но Фин беше успяла да намери един артефакт в полуразрушената капитанска кабина, преди да излязат на повърхността. Сега този предмет лежеше на изследователската маса пред тях.
— Какво е това пред нас? — попита Брайни Хансон, докато палеше поредната си парфюмирана с карамфил цигара. До него Рън-Рън направи физиономия заради сладникавата миризма, но знаеше, че е по-добре да си мълчи.
— Очевидно буца — каза потомъкът на китайка и шотландец.
— Буца, но от какво? — попита Гуидо. — Има вид на нещо много кофти, което понякога плува на повърхността в амстердамските канали.
— Все още не съм сигурен защо изобщо да спасяваме подобно нещо — обади се Били, докато всички зяпаха предмета. — В моите необучени очи не изглежда особено привлекателно. — Той поклати глава. — Готов съм да се съглася с Гуидо.
Предметът беше малко по-дълъг от трийсетина сантиметра, почти цилиндричен и двайсет и два — двайсет и пет сантиметра в диаметър. Повърхността му беше черна като катран, а в двата края се стесняваше. С една дума, грозен.