Първоначално посолството беше разположено на Чапъл стрийт в тих жилищен квартал на града. Обаче се оказа изложено на толкова американски и антикастровски терористични нападения от 1960 г. нататък, че бе принудено да се премести и накрая се превърна в подобен на крепост комплекс в крайградския район, известен като Южна Отава.
След като пристигна в Торонто, Крус нае кола, използвайки документите на украински бизнесмен на име Игнатий Гулка. Той пое към града от летище „Пиърсън“, остави наетата кола в дългосрочния паркинг на летище „Торонто Айлънд“ на брега на езерото Онтарио. Там се качи на един турбовитлов „Бомбардиър Кю-400“ на „Портър Еърлайн“ за едночасовия скок до столицата на държавата.
От летището в Отава нае друг автомобил, този път като Хавиер Мартинес, боливийски търговец на кафе, и подкара към центъра на града. Там си взе стая в „Лорд Елджин“ — голям и стар туристически хотел точно срещу шестоъгълната грамада на Националния център за изкуства.
След това Крус се спусна надолу по Елджин стрийт до цветарския магазин на ъгъла със Съмърсет стрийт и си купи червен карамфил за бутониерата. Десет минути по-късно един последен модел „Рейндж Ровър“ със затъмнени стъкла спря на светофара и Крус се качи на мястото до шофьора. Зад волана седеше йорубски негър в черен костюм и вратовръзка. Той огледа цветето на ревера на Крус и после се съсредоточи върху шофирането.
Петнайсет минути по-късно пристигнаха в посолството, голям, модерен, на два етажа и половина бетонен блок с тесни затъмнени стъкла като тези на джипа. Спуснаха се по автомобилната алея право в подземния гараж. Крус прекара няколко минути, удостоверявайки истинската си самоличност на гишето с охраната в гаража, и след това се качи сам с асансьора на последния етаж на посолството. Тръгна надолу по безличен коридор, покрит с мокет, и влезе в кабинета на бригаден генерал Рубен Мартинес Пуенте.
Пуенте имаше едро телосложение и посивели коси и можеше да проследи съучастничеството си с Кастро до младежките години и първите дни на революционната власт в Хавана. Сега беше началник на Чуждестранното въздушно разузнаване.
— А — подхвърли той иззад голямото си писалище, — Единствения.
Крус се усмихна. Беше чувал и преди този прякор. Единствения. Може би израз на почит към неговите способности, но по-скоро иронична антиреволюционна оценка за състоянието на кубинския флот и броя на подводниците в него.
— Генерале — отговори той. И двамата бяха цивилни, но въпреки това подводничарят застана мирно.
— Сядай — покани го Пуенте и посочи удобно на вид кресло, поставено под ъгъл към писалището.
Кабинетът беше хубавичък, макар и поовехтял. До едната стена стоеше диван с износена тапицерия, който не отговаряше на стила на останалите мебели. Килимът на пода беше персийски, но от онези, които англичаните са произвеждали в своите килимарници през двайсетте години, а не изтъкан в Иран или Афганистан преди повече от век. Затъмненото стъкло на прозореца гледаше във вечен изкуствен мрак към задните дворове на съседните еднофамилни къщи. Осветителните тела на тавана представляваха бръмчащи луминесцентни пури. Революцията на върховния водач беше още жива, но със сигурност боледуваше, както впрочем и той самият.
Крус седна и генералът отново заговори:
— Е, разкажи ми за това нещо, което си открил в джунглата.
Крус се подчини, като описа точно онова, което беше видял, както и обстоятелствата, при които се беше случило. По едно време се запита дали беше бил целия този път, за да докладва четвърт час нещо, което никой не искаше да повярва.
— Сигурен ли си за серийните номера?
— Да, другарю. Записах си ги.
Генералът кимна.
— Бяха потвърдени. Произведени са през 1960 година в завода „Пантекс“ в Амарило, Тексас.
Крус зачака. Генералът остана известно време вторачен в него, след това извади червен пакет с „Популарс“ от чекмеджето на писалището и си запали една с позеленял от старост „Ронсън“. Не предложи на Крус цигара.
— Притеснени сме — каза Пуенте.
— Разбирам — съгласи се Крус и макар да нямаше представа за кои „ние“ става дума, реши, че не е разумно от политическа гледна точка да попита. Днес в Куба никой нямаше представа кой към каква фракция принадлежи и степента на възможното престъпление, което може да последва от това. От мига, когато беше видял бомбите в джунглата, основната му цел беше да стовари отговорността върху нечии други рамене.