— Бомбите са били изгубени в навечерието на Коледа над Нончебуа през 1962 година.
— Ракетната криза — кимна Крус.
— По това време американците са имали всеки ден по общо сто и седемдесет и осем полета на Стратегическото въздушно командване. Всеки самолет е бил въоръжен с поне едно термоядрено устройство. Направо е било неизбежно да възникне някакъв проблем. Тактически или логистичен. Като се има предвид какво е било времето, не е изненадващо, че янките не са разгласили своето произшествие „Спукано гърне“. — Генералът дръпна дълбоко от цигарата и след това издуха дима шумно през носа си. — Вероятно са смятали, че самолетът е паднал по най-външната част от маршрута. Или в Юкатанския пролив, или в Мексиканския залив.
— Имало ли е издирване?
— В района вече е имало няколко бойни кораби, така че най-вероятно са го търсили. Не са могли ей така между другото да кажат на мексиканците, че са изгубили чифт водородни бомби, нали?
Крус разбра, че мъжът срещу него е започнал да мисли на глас.
— Не, генерале, не биха могли.
— Американците са мързеливци. Далече от очите, далече от сърцето, или поне си мисля, че така гласеше поговорката. Ако бомбите са паднали на сушата, това би представлявало голяма трудност, така че според техните сърца това не би могло да се случи. Нали така?
— Да, другарю генерал.
— Но се е случило.
Крус закима в съгласие.
— Доказателство е твоето съобщение. — Казаното прозвуча едва ли не като обвинение.
— Да, другарю генерал.
— И сега какво ще правим?
В по-раншните „черно-бели“ дни на революцията просто щяха „да изчезнат“ Крус, а заедно с него и проблема, но сега съображения от практическо естество правеха трудно подобно решение. А освен това оставаше неизвестната величина Гусман.
— Не зная — отговори Крус — какво можем да направим.
— Значи този Гусман, търговецът на наркотици, предполага, че може да ни продаде тези неща?
— Да, така мисли.
— Боже мили — възкликна Пуенте и поклати глава. Той загаси фаса в стъкления пепелник на писалището. — Тоя да не е луд?
— Да, другарю генерал — закима подводничарят. — Почти сигурно е. Смята, че щом ни даде оръжията, Куба ще стане негов съюзник. Иска да стане диктатор на Мексико. Нещо като Адолф Хитлер.
— Или Сталин, а? — ухили се генералът.
— Не мисля, че му пука кой от двамата.
— Капитане, знаеш ли как действа водородната бомба?
— Горе-долу.
— Все едно да използваш ръчна граната, за да взривиш бомба, сглобена от изкуствена тор. Ядреният взрив възпламенява плутониевата бомба. Деленето предизвиква синтез. Мръсна работа. Оръжията на B-47 от Стратегическото въздушно командване, които са патрулирали около Куба, са били със запалки, готови за действие. Знаеш ли какво означава това?
— Че са опасни.
— Точно така. Да се опиташ да превозиш две подобни устройства през джунглата и на борда на подводницата е чисто самоубийство.
— Тогава какво?
— Не ги искаме. Също така не искаме да са в ръцете на сеньор Гусман.
— Той предпочита да го наричат генералисимус.
— Сигурен съм, че предпочита. Във всеки случай не може да му позволим да ги притежава, а ние не ги искаме. Въпросът е какво да правим с тях?
— Да кажем на американците къде са?
— И на мен ми хрумна, но ще бъде твърде сложно. Решението на въпроса ще бъде извън нашия контрол.
— Има ли друга възможност?
— Смятам, че има.
— И каква е тя?
— Нашите китайски приятели.
След рухването на Съветския съюз Китай бе заел мястото му на основен военен съюзник на Куба най-вече в областта на събирането на разузнавателна информация чрез телекомуникационния център „Бехукал“, откъдето се подслушваше американският радио и сателитен обмен. Освен това бяха вкарали големи пари в развитието на кубинския крайбрежен петролен потенциал.
— Какво биха могли да направят за нас? — попита Крус, докато се чудеше каква ли може да е неговата роля в това.
— Могат да ни изпратят ядрени експерти и известен брой хора от специалните си части. Вече имаме малко от тях в Сиенфуегос. Ядрените експерти ще взривят бомбите на място.