Оставиха Рън-Рън Максевъни щастлив с неговите странни устройства на борда на „Еспаньола“ в компанията на Брайни Хансон и наеха камион, за да ги закара заедно с екипировката в близкия град Мерида, столицата на провинция Юкатан. Прекараха още седмица в Мерида, настанени в местния „Хилтън“, докато се снабдят с последните разрешителни, а после поеха с няколко наети „Тойота Лендкрузър“ по суша към Таксмал.
Бяха уредили там да се срещнат със своя така наречен „консултант по археология“ и нужните придружители. Обикновено консултантът беше официален представител на Националния институт по антропология и история, което според досегашния опит на Фин означаваше нещо като ченге, придадено към експедицията, което трябваше да следи дали грингосите не са мародери на гробници, чиято цел е да намерят предмети на предколумбовото изкуство и да ги изнесат нелегално за ненаситните купувачи в Ню Йорк и Лос Анджелис.
Обикновено придружителите бяха неколцина представители на мексиканската армия. Те бяха неизбежно дразнещи, но като се имат предвид отминалите времена, когато американците и други чужденци бяха крали тяхното културно наследство, предпазните мерки не бяха неразумни. Освен това въоръжената охрана можеше да им бъде полезна, ако в джунглата се натъкнеха на неприятности. Бандитите и наркопроизводителите вече бяха неизбежна част от археологическите изследвания в Мексико, особено ако човек се отклони от отъпканите пътища, както възнамеряваха да направят.
— Е, къде го този д-р Гарза, с когото трябваше да се срещнем? — попита Ели Санторо, застанал до водещия „Лендкрузър“, и огледа онова, което минаваше за главен площад на селото.
Д-р Рубен Филиберто Гарза беше консултантът, придаден към експедицията от Националния институт, но не се виждаше никъде наоколо. Едно жълто куче пресече прашния площад и изчезна зад малка къща, издигната от избелели розови кирпичени тухли. Прозорците на къщата приличаха на слепи черни дупки, а вратата зееше широко отворена. В далечния край на площада лежеше тесният прашен път, по който бяха дошли, и по-нататък изчезваше под тъмния балдахин на джунглата.
— Няма го — отбеляза Гуидо Дерлаген, след като се огледа.
— Никого няма — потвърди Били Пилгрим.
В далечината се чу екот от тежко блъскане, последвано от нещо, което прозвуча като човешки писък от болка.
— Боже мили — прошепна Гуидо, а по лицето му се изписа ужас от внезапния болезнен вой. — Май убиха някого.
— Златогърдест кълвач — обясни Фин. — Melanerpes autrifrons. Писъкът беше от голямоопашатата гарга. Quiscalus mexicanus.
— Наистина ли? — усмихна се Били и погледна приятелката си.
— Да — кимна тя. — Когато бях дете, прекарвах цели лета из тези джунгли. Мама много обичаше да наблюдава птиците. А аз ги мразех.
— Тогава защо си научила звуците, които издават, и наименованията им на латински?
— Трябваше да върша нещо, след като Барбитата ми бяха изядени от кинкажу23, а комиксите за „Жената чудо“ бяха налегнати от плесен. — Фин вдигна рамене. — Предполагам, че по-скоро се дължеше на осмоза. Научаваш разни неща, без дори да подозираш, че учиш. Камо ли че го искаш съзнателно.
— Черен Петър — обади се Гуидо.
— Кой? — удиви се Ели Санторо.
— На Синтер Клаас помощникът24. Родом от Испания. Ако си в неговия списък, те изпращат в Испания и изчезваш като изгубените момчета на вашия Питър Пан. Днес в Холандия това звучи много политически некоректно. Сега му викат Зелен Петър, Син Петър, Оранжев Петър и дори Цветен Петър, но в никакъв случай Черен Петър. Тъжна работа.
— Какви ги разправяш, за бога? — попита Били с изцъклен поглед.
— Моят баща е пенсиониран професор по филология от Лайденския университет — обясни холандецът. — Написал е няколко монографии за идеята, която се крие зад Черния Петър. Трябва да ви кажа, че ми съсипа Коледата. Това е същото като с птиците на Фин. Зная повече за Черния Петър, отколкото ми се иска. — Високият мъж с бръсната глава въздъхна. — Единственото, което исках, бяха малко сладки и бонбонки в дървената ми обувка. — Някъде далече в джунглата мексиканската гарга отново изпищя.