— Това не е отговор на въпроса — каза Ели. — Къде са нашият водач и неговите придружители?
— Без него не можем да тръгнем — въздъхна Фин, но в гласа й прозвучаха нотки на раздразнение, — защото на часа ще ни отменят разрешителните.
В далечината се чу плющенето на хеликоптерни ротори. Били премрежи очи и ги заслони с една ръка от слънцето, за да погледне нагоре към ясното небе. Плющенето на роторите се засили.
— Мисля, че нашият водач скоро ще се появи на сцената — измърмори той.
Хеликоптерът се появи иззад гърбовете им, голямо боботещо насекомо в камуфлажна окраска, белязано с триъгълния опознавателен знак в червено, бяло и зелено на мексиканските военновъздушни сили. Това беше старомоден „УХ-1 Ирокез“ или вездесъщият „Хюи“, реликва от шейсетте години и един от най-ярките символи на Виетнамската война.
Голямата машина с тъп нос се спусна в средата на празния площад, докато вихрушката късаше снопове листа от покривите на празните колиби и караше малкото останали прозоречни капаци да потракват. Постепенно роторите забавиха ход. Прахолякът се вдигна нагоре в заслепяваща вихрушка, която се извиваше яростно, и в този момент страничната врата на хеликоптера се плъзна назад по шините си, дори още преди машината да е докоснала земята. Оттам се изсипаха шестима въоръжени мъже в камуфлажни бойни униформи. На коланите им се полюшваха мачете, на главите имаха широкополи шапки, а на очите — слънчеви очила с каишки. Всеки носеше голяма раница на гърба, а в лявата си ръка държеше тежка камуфлирана брезентова чанта с екипировка.
От хеликоптера слезе и последният човек. Той беше по-възрастен от останалите, гологлав, с посивяваща коса. Носеше яркожълто шушляково яке, спортен панталон с много джобове, който слабо напомняше униформен, и високи туристически обувки. Мъжете се привеждаха инстинктивно под ротора и се насочваха към Фин и останалите. Хеликоптерът изчака, докато се отдалечат достатъчно, след това се издигна в небесата и с рев пое натам, откъдето беше дошъл.
Шестимата мъже се подредиха в редица, а този в жълтото яке пристъпи напред. Имаше сурови, черни и умни очи, а лицето му с цвета на стар махагон бе осеяно с кратери от шарка като лунната повърхност. Изглеждаше така, сякаш някой го беше влачил по корем с кола по чакълест път. Носът му беше клюнест, а устните тънки. Когато се усмихваше, зъбите му проблясваха изпод ужасната физиономия.
— Казвам се Рубен Филиберто Гарза, професор — представи се той. — Аз съм вашият консултант по археология. — Английският му беше съвършен и почти без акцент. — Тези момчета са от въздушнодесантните части на мексиканската армия. — Усмивката му стана по-широка, но без ни най-малка следа от хумор. Гарза се беше вторачил във Фин, сякаш стоеше гола пред него. — Мислете за тях като за вашите флотски тюлени, но без водата. — Той се поклони едва забележимо. — Предполагам, че вие сте госпожица Райън?
Фин кимна, полагайки усилия да не се вторачва прекалено в руината, на която приличаше лицето на мъжа.
— Точно така — отговори тя.
Гарза насочи поглед към Били.
— Тогава вие трябва да сте господин Пилгрим.
— Всъщност лорд Пилгрим, ако трябва да сме точни. Барон Нийт, граф Пенденис, херцог Кърноу и така нататък, но аз не държа на церемониите. Наричайте ме просто Уилям, ако искате. — Той пристъпи напред с протегната ръка.
Гарза се вторачи в нея, сякаш вижда отровна змия.
Фин се помъчи да изтрие усмивката от лицето си. Да гледаш как Били поставя хората на мястото им, понякога беше истинско забавление.
— Разбирам, че вие, мис Райън, сте запозната донякъде с тази част на света — заговори Гарза, решил да не обръща внимание на Били и да се съсредоточи върху нея.
Тя кимна.
Шестимата войници зад него извадиха своите мачете от платнените кании и зачакаха с безизразни лица, скрити зад слънчевите очила.
— Тогава сигурно знаете, че в този район има множество отровни змии, включително кадифената змия, известна и като връх на копието?
— А, Bothrops asper — отговори мигновено Фин. — Усойницата с трапчинките. — Тя се усмихна. — Женските са по-опасни и израстват по-големи, до метър и двайсет, че и повече. Отровата им предизвиква мигновена некроза или плътоядна болест. Другата, от която трябва да се пазим, е Crotalus durissus, или кротал — южноамериканската гърмяща змия. И от тях съм виждала няколко. Ако бяхме по-близо до крайбрежието, щеше да се наложи да се тревожим и за кораловата змия, но тук сме далеч от нейното обичайно обиталище.