Досега в човешката история като оръдие за убийство беше използван всеки инструмент от дърводелския тезгях, както и всички прибори в средностатистическата кухня. Този вид убийство не изискваше умения, нямаше стил и му липсваше финес. Да не говорим, че повечето убийци, достатъчно глупави да използват тухла, за да смажат нечия глава, са обикновено и достатъчно глупави, за да се оставят да ги заловят.
От друга страна, с умерено равнище на интелигентност и умения беше сравнително лесно да се измъкнеш, след като си извършил убийство. Въпреки „Закон и ред“, „От местопрестъплението“ и безбройните им превъплъщения, телевизията не е действителността. Някой си районен прокурор предлага половин отпечатък и люспа боя от преминаваща кола — така със сигурност случаят няма да влезе в съда. Истината за криминологичните изследвания е свързана по-скоро със затрупани от задачи отдели и зле платени служители, отколкото с лъскави лаборатории и чудати шефове, които колекционират бръмбари. Всичко, което човек трябва да направи, е да си припомни процеса срещу О. Джей Симпсън, за да се увери в това. Обвинението в убийство е въпрос на пари и бюрокрация. Ако успееш да се измъкнеш, прибираш се свободен у дома. Естествено, най-добрият начин да извършиш убийство е да дадеш на ченгето дори най-слабата възможност само да се убеди, че трупът под неговия нос се е появил или по случайност, или със съдействието на собствените си ръце. На трупа.
В полицейското управление на Скоби работеха петнайсет човека, дванайсет се трудеха в управлението на шерифството на окръг Дъчис и трийсет и пет ченгета — в окръжната служба на Щатската полиция на Охайо. Най-близката криминологична лаборатория се намираше в Индианаполис. Като теглиш чертата, това означаваше общо шейсет и четирима полицаи за трите осемчасови смени.
От всички тях само трима бяха детективи на пълен работен ден. В бюджета имаше повече пари за разследване на незаконното изгаряне на отпадъци, отколкото за престъпления, свързани с насилие. Според статистиката, която Сиърс беше прочел в „Дъчис Каунти Лийдър Поуст“, през последните десет години в района бяха извършени само три убийства, и то в резултат на домашно насилие. От друга страна, в течение на същия период двеста и деветдесет души бяха загинали при произшествия. Твърде вероятно беше епископът да стане жертва на трагична злополука. Или да почине внезапно от естествена смърт.
Като оставим настрана смачканите автомобилни ламарини, всяка година в Съединените щати стават сто хиляди смъртоносни злополуки. Повечето от тях са причинени от машини, от падане, удавяне и задушаване. Точно в този ред. Наблизо нямаше големи водни басейни, в които епископът да се удави, а трябваше да се имат предвид и проучванията на Сиърс, които показваха, че духовникът е умел плувец дори сега, на шейсет и девет. Като се вземе под внимание неговият занаят, вероятността да загине поради злополука с машина също беше изключена. Задушаването винаги беше успешен вариант, но в този случай трудно можеше да се уреди.
Погледнато трезво, трябваше да бъде падане. Въпросът беше откъде? По принцип Индиана беше плоска като тунквана вафла. Наблизо имаше няколко кариери за варовик и туристически пещери, но защо му е на един епископ с умираща майка да ходи на едното или другото място?
Възможностите не бяха много. Последния път, когато Баучър бе посетил умиращата си майка, Френсис Зейвиър беше разузнал набързо къщата на гаснещата жена. Това беше домът, където духовникът беше израснал. Скромен и малък, на етаж и половина, с две спални, една баня и трапезария. Кухнята се намираше отзад заедно с нещо, което можеше да мине за кабинет или библиотека на приземния етаж. Една-единствена стълба водеше от него до първия етаж. Тя нямаше площадка, а дървените стъпала бяха покрити с шарена вълнена пътека, закрепена с медни тръби и халки.
В действителност това беше единственият начин. Малко опасен обаче, защото Сиърс трябваше да бъде на местопрестъплението, за да премахне доказателствата. Ключът към операцията беше, че няма стълбищна площадка, а под пътеката няма подложка. Френсис Зейвиър преценяваше височината на епископа на по-малко от метър и осемдесет и пет, а теглото му на малко повече от осемдесет и три килограма. Ако паднеше надолу по тринайсетте стъпала и се стовареше върху непокритото с килим фоайе пред входната врата, епископът със сигурност щеше да си строши врата. Дори да не се получеше съвсем, Сиърс щеше да бъде там, за да довърши работата.