Той гледаше напряко през площад „Коуртхаус“ и прочете старовремския надпис върху витрината на ъгловия магазин: „Йозеф Коженьовски, железария, печки и тенекиени изделия от 1924 г.“. Беше едно от онези класически места, които откриваш в разказите на Рей Бредбъри, пълно с интересни и вероятно смъртоносни неща. Там със сигурност имаше всичко, от което Френсис Зейвиър се нуждаеше.
Той вдигна очи нагоре. Над магазина в червената тухлена сграда имаше прозорци. Странна прищявка на съдбата. Трите прозореца бяха на малкия апартамент, в който живееше Хъгинс, вероятният разобличител. Той обаче щеше да бъде лесна плячка. Пиеше твърде много и всички знаеха, че има високо кръвно.
Двайсет кубически сантиметра инсулин, впръскани с 0,5 милиметрова игла в сънната артерия под брадичката, щеше да достави достатъчно от лекарството, за да предизвика незабавен инсулт. Личните наблюдения на Сиърс установиха, че набелязаната жертва имаше лоша кожа с големи и твърде мазни пори и беше предразположен към възпаление след бръснене. Дори ако по някаква причина съдебният лекар наредеше да се направи аутопсия, дупката от инжекцията щеше да бъде на практика невидима, а равнището на инсулина отдавна щеше да е намаляло. Това в никакъв случай нямаше да бъде съвършеното убийство, но предвид обстоятелствата и обстановката не би било много далече от него. Нямаше какво да свърже смъртта на шофьора на линейка, някогашен прислужник в олтара при обикновен енорийски свещеник преди повече от четирийсет години, и тази на възрастен епископ, който за съжаление е паднал по стълбата в майчината си къща. И така проблемът щеше да бъде решен.
Френсис Зейвиър Сиърс наклони глава назад, затвори очи и се отдаде на наслаждението от слънчевата топлина по лицето си. Същевременно се вслушваше в звуците на живота в малкия град, които се носеха около него, и в лекия ветрец, който с шумолене поклащаше листата на кленовете на площада. Смъртта беше нещо добро, но понякога животът беше още по-добър.
16.
Беше почти полунощ. „Ноубъл Дансър“ се носеше леко с всичките си петдесет и седем метра дължина по вълничките, които къдреха водите на Мексиканския залив. Яхтата разполагаше с четири палуби, собствен асансьор и помещения за двайсет и пет човека, включително екипажа. Задвижваше се от два дизела „Кетърпилър“ с мощност по хиляда и петстотин конски сили всеки, с които можеше да развива скорост до осемдесет възела.
Масивният плавателен съд беше оборудван с всичко възможно, което го правеше подходящ дори за презокеански плавания. В удобствата, които предлагаше, бяха включени всякакви електронни играчки като стабилизатори за „нулева скорост“, които позволяваха в игралната зала да се провеждат турнири по билярд, джакузи, палуба за слънчеви бани и малък концертен роял. За милиардерите яхтата винаги е нещо като играчка.
Трапезарията приличаше на извадена от холивудско имение. Покрай стените стояха шкафове, пълни с кристална посуда, подът беше покрит с персийски килими, а около огромната маса от розово дърво можеха да се съберат петнайсет гости. Тази вечер вместо за среднощна закуска масата беше подготвена за военна схватка. От единия до другия край дебело лакираните инкрустации по плота бяха покрити с военна екипировка.
Четирима членове на групата за проникване проверяваха оръжията и екипировката си за оцеляване. Имаха коравия, трениран вид на професионални войници, каквито всички са били по едно или друго време.
Носеха камуфлажни бойни униформи за джунглата, но по тях нямаше никакви отличителни знаци. На левия гръден джоб на куртката си всички носеха малка значка, която изобразяваше черен ястреб на жълта основа, украсена с червено.
Този символ беше измислен лично от Джеймс Джонас Ноубъл при създаването на компанията за сигурност, която трябваше да защитава множеството му интереси в различните краища на света. Като дете, израснало по време на войната, любимите му комикси бяха „Черният ястреб“, така че беше използвал този символ за емблема на едноименната фирма.
Първоначално „Блекхоук Секюрити Кансълтантс“ трябваше да бъде частна охранителна сила за „Ноубъл Фармасютикълс“, но тя беше създадена по времето, когато използването на паравоенни въоръжени групировки нарастваше. Впоследствие фирмата се беше разраснала твърде много извън първоначалните граници на обикновена охранителна сила, която да пази сградите на Ноубъл.