Тайнън най-накрая се посвести и донякъде успя да овладее самолета, като продължаваше да се бори с педалите, вторачен в инструментите на таблото, които или светеха червено, или примигваха и угасваха, когато силният дъжд нахлу в кабината през разбития капак и те започнаха да дават накъсо. Нещата се влошаваха допълнително от гъстия дим от барутните заряди от седалката на Уоли Менг и кръвта, която бликаше от трупа му, все още пристегнат с колани към нея. Последният поглед на Тайнън към висотомера показа, че Гъската се е спуснала на по-малко от шестстотин метра над водата, а изкуственият хоризонт сочеше удивително плитко пикиране.
Пожарът в двигателя беше угаснал, но за бомбардировача вече нямаше надежда. Гъската беше обречена независимо от всичко. На шестстотин метра височина въпреки плиткото пикиране след няколко секунди щяха да се блъснат във водата. Той провери коланите на парашута, затвори очи и избълва една крайно мръсна дума, която без съмнение щеше да шокира жена му, ако имаше такава. После натисна спусъка и полетя нагоре към черното дъждовно небе над юкатанските джунгли.
Настоящето
3.
Фин Райън седеше на една от твърдите пейки в огромната читалня на Главния архив на Индиите в Севиля, Испания, докато нейният делови партньор и приятел лорд Били Пилгрим преглеждаше поредното парче пожълтял пергамент с голяма лупа в стил Шерлок Холмс. Пред Фин стоеше отворен лаптоп. Една до друга две технологии, разделени от петстотин години.
— Човек би си помислил, че монасите, които са писали това, са имали по-хубави почерци — измърмори Били, приведен ниско над ръкописа.
— Ти си този, който си е избрал испанска филология в Оксфорд — усмихна му се Фин.
— Литература, а не списъци на прането — отговори Били, — каквито са тези драсканици. Списъци на товари, списъци на пътници, сметки за товаренето, бележки от един бюрократ до друг за състоянието на захарната индустрия. Наистина е ужасно досадно.
— Както казва Индиана Джоунс в „Последния кръстоносен поход“: „По-голямата част от археологията се върши в библиотеките…“.
— Да му го начукам на Индиана Джоунс — отговори нейният рус другар. — Не си го виждала да клечи в някой мавзолей като този тук и да си вади очите с прашни ръкописи. Той тича наоколо и размахва бича си, бие се срещу плъхове и змии и стреля по хората. Ако питаш мене, това е много по-забавно.
— На мен ми дай прашните помещения — кимна Фин. — От другото получих толкова, че ще ми държи влага за известно време.
— Предполагам, че си права — съгласи се Били. При последното им приключение бяха нападнати в лондонското метро, лодката му бе взривена на амстердамското яхтено пристанище, едва не изгубиха живота си заради един тайфун в Китайско море, а накрая бяха захвърлени на пустинен остров откъм северното крайбрежие на Борнео с групичка наследници на древни китайски воини. А това беше само началото на неприятностите им.
— Да се върнем към онова, заради което сме тук. Какво казват старите бележки и сметки за товаренето на „Нуестра Сеньора де ла Ангустиас“? — попита Фин.
— Че през 1521 г. в средата на юли попада на ураган и потъва като камък точно пред Кий Уест, който по онова време са наричали Кайо Хуесо, или Остров на костите. Шест месеца по-късно спасителният кораб „Нуестра Сеньора де ла Консепсион“, известен на екипажа си като Кагафуего, е изпратен от Хавана, за да спаси съкровището, което било значително.
— Кагафуего?
— Преведено буквално, означава „серящ огън“, щом искаш да знаеш.
— Забрави, че попитах — отговори Фин. — Какво става после?
— Спасяват почти всичко, затова никой не обръща внимание на останките. В тях няма нищо. Успяват да спасят и един оцелял от потъналия кораб. Човек на име брат Бартоломѐ де лас Касас. Доминиканец. Името се среща няколко пъти. Трябва да е бил много важен.
— Чудя се дали това е съвпадение — замислено каза Фин.
— Съвпадение?