Черка, зад когото на летите седалки бяха настанени двама тежко екипирани участници в групата, натисна бутона на съединителя за „напред“, даде пълна газ и се понесе към невидимия бряг на десетина мили пред него. Харисън Ноубъл, с един-единствен пътник и останалата част от оборудването, натоварено на свободната седалка зад тях, също даде газ и го последва.
Уилям Хартли Мосбърг, специален помощник на помощника на заместник-съветника по въпросите на националната сигурност на президента на Съединените щати, беше закъснял. Той излезе от своя приличен на килер за метли кабинет в Западното крило на Белия дом и след това се измъкна през забалдахинения страничен вход на улицата, част от Екзекютив авеню, затворено за всякакъв трафик освен за този на Белия дом, заради което се беше превърнало в паркинг.
Той си погледна часовника — петдесетдоларов модел „Индигло“ с ивиците и звездите на циферблата, точно като онзи, който откраднаха на президента при последното му отиване в Албания. Преди да си купи часовника с осветяващ се циферблат, беше носил по-евтин модел на „Патек Филип“ за шест хиляди долара, всъщност копие на оригинала за шейсет хилядарки, какъвто носеше президентът на Русия. Обаче президентът го зърна и му нареди да го разкара, защото с него приличал на „еврейски банкер“. Слава на Бога, наоколо нямаше никой, който да чуе зле премерените слова. След това Мосбърг остави вкъщи евтиния швейцарски модел и купи трудния за намиране юбилеен „Индигло“ чрез интернет.
Засега „Бял трън“, кодовото име, което от Сикрет Сървис бяха лепнали на президента, не го беше забелязал, но човек никога не знае. Хора са получавали посланически постове и за по-малко. По околни пътища и с помощта на стари състуденти Мосбърг научи, че е бил нает, защото името му напомня на журналистите производителя на пушки помпи, а не както първоначално беше предположил, че понеже е следвал в Йейл и е завършил на 1287 място от 1400 студенти.
Обаче на Уилям Хартли Мосбърг не му пукаше особено защо е стигнал до Белия дом. Важното беше, че е тук, и щеше да направи всичко възможно, за да остане. Всичко, с което разполагаше, беше магистърска степен по право, но след четири години в Белия дом щеше да е фасулска работа да намери някоя лека длъжност, несвързана с адвокатстване, в някоя от големите фирми във Форт Смит. А ако не успееше, можеше да се кандидатира за всеки изборен пост в родния си град Аркаделфия, Централен Канзас. А най-хубавото беше, че ако успееше да нареди нещата както трябва, можеше да намери нещо и тук, във Вашингтон. Например като младши лобист. Затова не вървеше да закъснява за среднощната среща с Макс Кеслер.
Мосбърг стигна края на Уест Екзекютив авеню, хвана си такси отвън пред пропуска на охраната и каза на шофьора адреса на „Харис Салун“ на Единайсета улица и „Пенсилвания“. Той можеше да си представи и по-хубави места, за където да пътува по това време на вечерта. Например „Ейпекс“ на площад „Дюпон“. Но това беше друга работа и точно тя му беше навлякла неприятностите, които имаше, и логична причина да попита „Колко?“, когато Макс Кеслер каза: „Кихай!“.
Таксито завъртя покрай парка „Лафайет“, излезе наново на Пенсилвания авеню отвъд източната бариера за сигурност и се насочи към Единайсета улица. Заведението се намираше в административна сграда точно срещу спортния бар „И Ес Пи Ен Зоун“ и диагонално на сградата на старата поща, която сега беше преустроена и обърната на универсален магазин с претенциозното име мол.
Мосбърг слезе от таксито на Пенсилвания авеню и зави на ъгъла в Единайсета. Бутна вратата и влезе в дългото помещение с високи тавани. Все още имаше много хора, главно туристи, макар че минаваше полунощ, както и току-що излезли от театъра „Уорнър“, който се намираше по-надолу по улицата.
Кеслер, както винаги сам, седеше на маса почти в средата на помещението и похапваше изискано капещ хамбургер, втъкнал салфетка под яката на ризата. Той гледаше движещите се надписи в долния край на екрана в новинарската емисия на Си Ен Ен, която течеше по един от шестте телевизора, разположени високо над бара. Звукът беше изключен. Дори да го бяха усилили докрай, щеше да си остане нечут заради постоянното жужене на множеството клиенти. Това беше урок, който Кеслер му бе изнесъл скоро след като се бяха срещнали за пръв път: шумното помещение е безопасно. Когато всички останали говорят, значи никой не те подслушва.