Стиснал торбичката си, Сиърс се обърна, затвори телефона в коридора и пое обратно към тъмната кухня. Свали гащеризона, но не и терлиците и ръкавиците. Прибра гащеризона в торбичката, излезе на задната веранда и там свали терлиците. Използва резервния ключ, за да заключи вратата след себе си, и го остави отново на перваза. Задачата беше изпълнена.
Спусна се надолу по стъпалата, върна се през двора и уличката и стигна отново до пансиона. Промъкна се през френските прозорци откъм вътрешния двор и влезе в своята стая. Без да пали лампата, дръпна пердетата, за да покрие отворените прозорци. След това прекоси помещението до леглото. Седна и погледна светещия циферблат на часовника си. Два и двайсет и пет.
Най-накрая свали хирургическите ръкавици и ги прибра в найлоновата торбичка. Нагласи алармата на пътническия будилник, който стоеше на нощното шкафче, за шест. Тогава щеше да стане, да прибере найлоновата торбичка с инструментите в малката пътническа чанта и да се отбие за едно от отличните кексчета с трици на госпожа Ротуел, преди да плати и да замине.
В шест и половина вече щеше да е на път с наетата кола, а дванайсет минути по-късно — на междущатската магистрала. В осем щеше да бъде на международното летище на Луисвил, Кентъки, където щеше да върне наетата кола. В девет вече щеше да е на борда на редовния полет на „Юнайтед Експрес“ за Вашингтон. Час и половина по-късно щеше да се озове на летище „Роналд Рейгън“. Щеше да си бъде вкъщи за обед. Досега всичко вървеше точно според плана.
Той свали обувките си и отпусна глава на облегалката. Вдигна ръка и огледа леко изтънялата кожа по кокалчетата и вече прозиращата плът между палеца и показалеца. Дори по тялото му вече бяха почнали да се появяват тъмни петна. Годините. Той въздъхна. Със сигурност нямаше как да избяга от това. Скоро щеше да се наложи да позабави темпото. Двама в една нощ беше на границата на възможностите му, защото наистина се нуждаеше от нощния си сън.
Мобилният му телефон звънна от найлоновата торбичка. Сиърс се смръщи. Само един човек знаеше номера на телефона за еднократна употреба. Наведе се и го извади от торбичката. Отвари го и прие разговора.
— Да?
Познатият глас заговори внимателно:
— Имаме спешен случай.
18.
Турбовитловият „Антонов Ан-26“, пременен в цветовете на „Кубана Еърлайнс“, бръмчеше в небесата над Мексиканския залив, поел по пряк курс към Мексико Сити. Часът беше три през нощта. Ставаше дума за редовен товарен полет и най-странното беше, че се движеше почти навреме, следваше точно курса, спазваше изцяло всички процедури и дори се свързваше на всеки трийсет минути с Мексиканския федерален център за въздушен контрол, за да се идентифицира.
Няколко години преди това Мексико беше станало част от Системата за широко пространствено увеличение (СШПУ), която представляваше съчетание от три сателита, джипиес проследяване и пет отделни наземни станции в Мексико Сити, Сан Хосе дел Кабо, Пуерто Валарта, Мерида и Тапачула.
На повърхността СШПУ представляваше опит за координация на контрола на въздушното движение в Северна Америка, но системата беше тайно свързана с американската военна система АУАКС чрез военновъздушната база „Еглин“ във Флорида и Агенцията за борба с наркотиците. Или както се изрази един шегаджия в „Еглин“: „Ако някоя чайка пръдне извън границите на Мексиканския залив, ние ще научим“.
Всички самолети, които летяха в тясната мрежа на СШПУ, трябваше да бъдат оборудвани с идентификационни джипиес маяци, които писукаха в системата. Ако нямаш маяк, значи си от лошите, и всеки подозрителен полет можеше да бъде проследен със съществуващите радари на височина до три метра и половина. Вече не беше възможно нисколетящи DC-3, реещи се на почти нулева височина, да изхвърлят бали с марихуана над субтропичните блата в Южна Флорида, известни като Евърглейдс. Ако руският самолет се отклонеше от посочения курс, алармени звънци за промяната щяха да зазвънят на дузина различни места. Полетите от Хавана и особено на самолетите руско производство бяха върховен приоритет.