Почти веднага намериха пътека през гората. Беше толкова тясна, че едва личеше. Вероятно беше дело на някой дребен бозайник. Листакът от двете й страни представляваше гъста смесица от агаве, червен джинджифил, слонско ухо, всички стърчащи под извисяващите се високи дървета сейба. Докато бързаха надолу по пътеката, чуваха писъците на маймуните викачи, обезпокоени от тяхното трескаво преминаване, и наближаващите легиони смъртоносни куршумени мравки.
На всеки няколко секунди Фин се извръщаше назад, за да хвърли поглед през рамо, но Гуидо изглежда се справяше с тежестта на Били без кой знае колко усилия. Единственият признак за напрежение беше суровото изражение на високия холандец. Пред нея Гарза крачеше бързо и равномерно, като отсичаше изпречващите се клонки с тежкото си мачете.
Джунглата рязко започна да оредява и скоро изчезна. В мрака Фин успя да различи полянка с формата на полумесец. Плоски варовикови плочи се издигаха от едната страна на голямо черно езеро.
Тук-там в камъка се бяха вкопчили мангрови дървета, а откритите им корени приличаха на сухожилията на труп. В далечния край на езерото листакът беше много по-гъст, защото бобови храсти и хибискус се спускаха подобно на избуяли водопади по склона.
Те стъпиха върху каменните блокове около ниския край на езерото. Нямаше повече от девет метра в диаметър, или горе-долу два пъти повече от големината на басейн в задния двор. Гуидо внимателно пусна Били на земята. Той сякаш беше малко по-добре, но все още си оставаше замаян.
— Можеш ли да вървиш? — попита Фин.
— Не мисля — поклати той глава. — Трябва ми минутка-две, за да се съвзема.
— Нямаме минутка-две — без церемонии заяви Гарза. — Предполагам, че роякът е широк най-малко сто метра и само господ знае колко е дълъг. Средната скорост на рояк мравки воини е единайсет и половина километра в час. Смятам, че тези създания се движат двойно по-бързо. Ще бъдат тук след секунди.
— Какво ще правим? — попита Фин.
Вместо отговор Гарза свали раницата от раменете си и извади от нея голяма бутилка с безцветна течност.
— Текила? — възкликна учудено Ели.
— Горе-долу — отговори Гарза, свивайки лице в гримаса. — Изопропил алкохол. Намокрете краката и глезените си с него. Напоете дрехите хубаво. Сеньор Дерланген — нареди той, обръщайки се към холандеца, — страхувам се, че ще трябва да вдигнете Негова Светлост, когато мравките дойдат.
— Защо да се натриваме с алкохол? — попита Гуидо.
— Защото е фатален за всички видове мравки — отговори Гарза, отви капачката и започна да залива краката и обувките си с течността, след това я подаде на Фин. — А сега ти.
Тя направи каквото й каза и подаде бутилката на следващия. Зад гърба й се чу сухо шумолене и тежка миризма на плесен изпълни въздуха. Тя беше толкова остра, че й се докашля.
— Близо са — извика Фин.
— Какво да правим, ако алкохолът не помогне? — попита Ели. — Да скочим в езерото?
— Няма смисъл — поклати Гарза глава. — Има цяла класа работници, чиято задача е да проправят пътя за останалите. Запълват дупките. Ще покрият повърхността на езерото и ще позволят на братята си да минат по техните гърбове до другата страна. Легионерско поведение. Всичко за висшето благо, дори ако означава смърт.
— Борги27! — подхвърли Ели.
— Никога не съм чувал за боргите — каза Гарза.
— Защо ли не се учудвам?
— Тук са — извика Гуидо, който се беше вторачил назад в гората. Наведе се и отново вдигна Били на рамо.
Мравките дойдоха като лепкав поток лава, изскачайки из гората със странно хитиново шумолене на милиони крака, които се трият едни в други, въздухът се изпълни със задушливата миризма на мравчена киселина, тяхната разновидност на бойния вик.
Те се изливаха сляпо напред, но в съвършен ред с ширина стотина метра, изкатервайки се през всички препятствия едни върху други, без да спират своя ужасяващ марш. Гонеха всичко пред себе си — безброй плъзгащи се по земята бръмбари, стоножки, хлебарки и хиляди паяци. Всички бягаха от поглъщащата ги наред армия от петсантиметрови чудовища с жила и червеникавокафява броня, приличаща на древните римски легиони, чието поведение тези създания призрачно наподобяваха.
— Те са гигантски — прошепна Фин, вперила очи в мрака. Тя сложи длан на носа и устата си, за да се предпази от съкрушителната химическа воня, от която очите й започнаха да сълзят. — Това не е честно.