— Защо — каза мъжът с малкото шкембенце — американците смятат, че са по-умни от всеки, който говори езика им с акцент?
— Какво? — попита стреснато младият Ноубъл.
— Вашият президент не може да произнесе името на страната, в която нахлу, но смята мексиканците за по-низши същества, защото не говорят добре английски. Вие американците сте много арогантни. Имало е испаноговорещи народи, когато вашите прадеди са живеели по ирландското крайбрежие в колиби, покрити със слама.
— Не разбирам — измърмори Харисън Ноубъл.
— Естествено, че не разбираш. Смятал си, че ти и наетите от теб главорези можете да дойдете в моята джунгла, за да откраднете онова, което искате, и дори да ме убиете при това. Така ли е?
— Не сме се разбирали така — възрази Ноубъл.
— Вярно — усмихна се Гусман.
— Ти наруши думата си.
— А ти какво си очаквал? — Сега Гусман се разсмя истински. — В края на краищата аз съм просто един селянин, който живее в джунглата, а не достоен и почтен човек като Джеймс Джонас Ноубъл.
— Имахме уговорка.
— Така е. Фирмата на баща ти искаше правата върху всички фармацевтични растения, открити в сектора от Юкатан, който е под мой контрол. В замяна аз трябваше да получа част от приходите. Една справедлива уговорка. На пръв поглед.
— Ти се съгласи — изграчи Харисън Ноубъл.
— По това време не осъзнавах, че вие знаете какво търсите, нито колко е ценно. Ти ми каза, че „Ноубъл Фармасютикълс“ търси средство да произведе лекарство срещу запек, което да се продава без рецепта. Поредният американски еликсир, който да раздвижи червата на американците. Какво беше онова ново лекарство, което баща ти иска да извади на пазара догодина?
— „Целатропамин“.
— Лекарство, което ти позволява да ядеш колкото искаш, но въпреки това да слабееш. Така ли е?
— Да.
— Златна мина. По-добро от виаграта.
— Да.
— И?
— Заради екстракта от твоето растение то прави хората зависими.
— И така златната мина се превръща в диамантена.
— Да.
— Обаче вие не ми казахте това. Не ми съобщихте и че същата добавка в моя кокаин увеличава неговото въздействие хиляда пъти. Не, искахте да запазите всичко за себе си.
— Знаеш, че разполагаме с ограничени количества, докато не го синтезираме. Тези растения се срещат само около храма.
— Расли са върху моите водородни бомби и са мутирали поколение след поколение.
— Нас бомбите не ни интересуват. Важни са само растенията.
— Затова дойдохте да ги откраднете — въздъхна Гусман, стана от мястото си зад писалището и излезе на широката веранда.
— Вземи затворника — нареди той на дежурния войник.
Мъжът изчезна в покритата с ламарина колиба и извлече Харисън Ноубъл, който все още беше вързан за кухненския стол.
На подгизналия двор в основата на Т-образното скеле, което беше вкопано дълбоко в почвата, се бяха образували малки езерца. На всяко от полюшващите се рамене на скелето висеше по един човек надолу с главата.
Двамина от войниците от хеликоптера „Блекхоук“ бяха застреляни по време на първоначалната засада. Тибор Черка, командирът, и неговият заместник, един мъж на име Бостик, бяха успели да оцелеят. Подобно на Харисън Ноубъл, двамата бяха съблечени голи и цяла нощ висяха под дъжда надолу с главите. Ръцете им бяха вързани с белезници, а главите им бяха на трийсетина сантиметра от калта.
Дъждът се спускаше на прави поточета от наклонения покрив на верандата с непрекъснато плискане. Двамината от „Блекхоук“ бяха далеч от това да вдигат шум, макар и да бяха в пълно съзнание.
— Такава глупост — обади се Анхел Гусман. — Да решиш, че можеш да се справиш само с четирима души. И сега ме остави аз да се оправям с тази бъркотия.
— Ние искахме само растенията — изстена Харисън Ноубъл, вторачен в скелето и подгизналите мъже, които висяха на него.
— Кой би помислил, че простата жълта аламанда ще се окаже толкова ценна. Allamanda cathartica. В Мексико расте като бурен и той ще ме направи богат.