— Ти няма да можеш да го синтезираш. Имаш нужда от нас, за да го пречистим.
— Мисля, че нашите кубински приятели могат добре да се справят с тази задача. Представи си какво би направил достъпът до този „Целатропамин“ за тяхната икономика.
— Ти сключи сделка с баща ми!
— А вие сключихте сделка с дявола — отговори Гусман.
Дребният наркобарон с оредяващата коса отиде при пазача на Харисън Ноубъл, и издърпа мачетето от зелената му платнена ножница. То беше съвсем обикновено, покрито с петна и подбито на места, а дръжката му бе обвита с черна лепенка. Беше дълго около шейсет сантиметра и много добре наточено.
Без да каже нищо и без никакво колебание Анхел Гусман хвана по-здраво мачетето в ръка, тръгна надолу по стъпалата на верандата и прекоси двора под леещия се дъжд. Спря се пред Т-образното скеле и замахна силно с мачетето, стоварвайки го върху голия кръст на Тибор Черка с умел бекхенд на редовно играещ тенис. Първият удар сряза месото до гръбнака. Вторият прекъсна гръбнака и проникна по-дълбоко. Третият, сега нанесен като форхенд от противоположната страна, отряза торса на Черка от останалата част на полюшващото се тяло.
Торсът, който очевидно беше още жив, се загърчи в калта, а устата на Черка се отваряше и затваряше, но не издаваше никакъв звук. Органите му се разсипаха, докато той се гърчеше насам-натам с изскочили очи.
Макар че не беше ял отдавна, Харисън Ноубъл повърна в скута си.
Без да обръща внимание на нещото, което се гърчеше на земята, Гусман се качи обратно по стълбите на верандата, изми мачетето на течащата от ламаринения покрив вода и го пъхна обратно в канията на пазача. Последният не показваше някакво особено вълнение. Гусман отиде до Харисън Ноубъл и го потупа леко по рамото.
— Ние провеждахме опити. Когато човек виси така толкова дълго, цялата кръв нахлува в мозъка. Той ще живее шест или седем минути с напълно работещ мозък, който ще се опитва да измисли как да се измъкне от това затруднение. Може да бъде твърде забавно.
— Ти си луд!
— Господин Ноубъл, уверявам те, че това е най-малкият от проблемите ти. Ще се наложи да обясниш на татенцето защо си се провалил.
— Ще ме пуснеш да си вървя?
— След малко, но не преди да се позабавлявам още за твоя сметка. А щом приключа, дори ще изпратя мостра по теб. Разбира се, растенията вече са преместени, както и бомбите, но съм сигурен, че ние с баща ти можем да стигнем до някаква уговорка.
Торсът на Черка се беше плъзнал по-близо до верандата, оставяйки мазна следа от вътрешности след себе си.
— Струва ми се, че иска да говори с теб. Да му подам ли ръка, за да се качи по стълбите?
Харисън Ноубъл повърна отново.
22.
Лорд Уилям Пилгрим лежеше прострян във високата трева в края на полянката насред джунглата и гледаше мълчаливо, сдържайки писък на твърде неблагороден ужас, докато редичка от лепкави червеникавобели двусантиметрови червеи се плъзгаше по опакото на ръката му, насочвайки се на юг приблизително към талията му.
— Ще се разпищя, ако нямаш нищо против — обади се той. — Писна ми от тези насекоми.
Гарза забърса една шепа от създанията с цвят на ръжда и ги пъхна в устата си. Задъвка доволен и преглътна.
— Боже мили! — прошепна Били смаян.
Фин, която лежеше от другата му страна, взе един от червеите върху неговата ръка и го засмука с устни.
Били се задави.
— Това са червеи магуей. Всъщност стоножки — обясни Фин с усмивка. — Тях намираш на дъното на бутилките от мескал.
— Много са вкусни, когато са запържени в масло с малко чесън. Освен това са източник на много протеини.
— Майчице Дево Мария! — измърмори Гуидо, който беше наблюдавал случващото се с ококорени очи.
— И двамата сте мекушави — заяви Фин и се ухили.
— Може ли някой да ми обясни защо лежим в храсталаците, ядем червеи и си шепнем? — попита Ели Санторо. Той бръкна с показалеца под превръзката на окото си и се почеса.
— Защото сме предпазливи — обясни мексиканският шпионин Гарза. След това се измести леко, бръкна в раницата си и извади един много сложен военен бинокъл „Щайнер“. С него огледа продължително наоколо, а после подаде малкия уред на Фин. Тя започна да разглежда през свръхчистите лещи ниския хълм в далечния край на полянката. Той беше четириъгълен, с висока, приличаща на комин изпъкналост, която излизаше точно от центъра му. Беше целият покрит с храсталаци, а на върха му растяха няколко акации, разпрострели нашироко клони. Дебелите им корени се бяха забили като хищни черни пръсти в богатата почва на джунглата.