— Шумни са — отбеляза Гуидо, който носеше раницата на Гарза на широките си рамене. Той нервно прокара длан по голямата си гола глава.
— Безгрижни — отговори Гарза. — Не им пука кой може да ги чуе.
— Намират се в средата на джунглата — възрази Ели. — Защо да дават пет пари?
— Заради хора като нас — мрачно отговори Гарза.
— Ти все още не си отговорил на въпроса ми — отбеляза Ели. — Как ще минем покрай пазачите и кулите?
— Руините — отговори Гарза. — Те са единственото бяло петно откъм кулите.
Подобно на много от храмовете на маите, и този, който формираше центъра и източната част от стената на лагера, е бил построен на етапи в течение на няколко века, като всяка династия добавяла по нещо към издигнатото от предходните.
Този пред тях, никога неоткрит, разкопан или ограбен, беше най-малко на две хиляди и петстотин години и навремето сигурно се беше издигал на не по-малко от тридесет метра над земята. Сега достигаше едва шест метра и беше покрит с увивни растения, дървета и гъст листак до такава степен, че трудно се различаваше като дело на човешките ръце.
На Гарза, Ели и Гуидо им трябваше почти половин час, за да заобиколят лагера до далечния край на поляната, а дотогава сенките се сгъстиха още повече. Гарза се оказа прав. На мястото, където храмът се издигаше над бермата от пръст, нямаше палисада и самата стена беше с лека извивка, която закриваше зрителното поле от двете охранителни кули.
Тримата изчакаха още петнайсет минути мракът да се спусне напълно, след което просто излязоха на полянката и бързо започнаха да се изкачват по плетеницата от увивни растения и листак по леко наклонената стена на пирамидата.
— И сега какво? — попита Ели, след като се настаниха зад разпадащите се останки от нещо, което някога трябва да е било голяма каменна статуя на ягуар, поставена в единия ъгъл на стената. Под тях се простираше дългият правоъгълен лагер. В очертанията му се издигаше голяма сграда с ламаринен покрив, на юг се виждаха известен брой по-малки бараки на колове, които стигаха до южната стена и главната порта. А в противоположния край на лагера имаше и голяма ламаринена барака от Втората световна война, марка „Куонсит“. Пред нея на метални подпори се издигаше отворена тента срещу мухи. Отдолу бяха разположени няколко ярки волтови лампи, до които се проточваха дебели гумени кабели, идващи от бараката. От нея се чуваше и приглушеното боботене на генератор. Двете бомби бяха положени върху дебели дървени скелета, които явно бяха специално построени за целта. Под тентата стояха четирима души — тримата изглежда разглобяваха устройствата, а четвъртият ги ръководеше. И четиримата мъже носеха военни униформи, за разлика от камуфлажните бойни комплекти на пазачите и останалия персонал в границите на лагера. И четиримата носеха хирургически маски и бяха китайци.
— Жълтурковци? — невярващо възкликна Гуидо.
— Какво, по дяволите, търсят тук китайците? — попита Ели.
Зад гърбовете им се чу отчетливият звук на заредено автоматично оръжие.
— Може би аз трябва да ви задам същия въпрос — произнесе натъртено един глас от мрака и малко след това пред тях застана Аркади Томас Крус.
— Този проклет тунел продължава до безконечност — измърмори Били Пилгрим, докато сечеше шубраците, издигащи се в тесния проход, който водеше дълбоко навътре в храма обсерватория.
На Фин й трябваха по-малко от десет минути, за да намери входа, но досега бяха изгубили повече от час, за да направят просека през тунела, като единият държеше фенерчето, а през това време другият сечеше с мачетето и останалите инструменти, които Гарза им беше оставил.
— Не бъди толкова зъл — отговори Фин, докато държеше фенерчето. — Това е важно. Тук никой не е прониквал. Мястото е неосквернено. Не може да се каже какво ще открием.
— Буболечки — изръмжа Били. — Ще има бръмбари, а ако няма, тогава ще са змии. А може би и двете.
— Погледни — прошепна Фин и плъзна лъча по стените. Много отдавна, може би преди четиристотин-петстотин години големите камъни са били покрити с дебел слой мазилка. Докато е била все още мокра, са я използвали като платно за поредица фрески, които изпълваха стените на равнището на очите. — Същите като в кодекса, който намерихме на борда на кораба — обясни тя. На стените имаше поредица релефни фигури, които очевидно бяха на испански войници и на мъж със стоманен шлем, но с маянска наметка от пера. — Самият Кортес — измърмори Фин. — Той трябва да е.