Да кара подскачащото се и олюляващо бъги след Крус и да не го изгуби беше достатъчно трудно, но той не изпускаше от поглед едрата фигура на Гарза, полуизправен на брезентовата седалка, докато се прицелваше с RPG-то в ламаринената барака.
Чу се сух пукот и от задната част на цевта на оръжието с рев изскочи двуметров пламък, а бараката, марка „Куонсит“, сякаш с магическа пръчка беше повдигната във въздуха, след което се разпадна на части пред очите им. С крайчеца на окото си Ели видя как един от китайците грабна нещо от масата край скелето и след това се хвърли в задната част на бъгито. Сега дойде неговият ред. Той завъртя бъгито точно навреме, за да може вторият техник да скочи на седалката до него. Без да каже и дума, мъжът вдигна автомата с подцевен гранатомет, зареди го и се смъкна надолу в седалката си, балансирайки дебелата цев на гранатомета на рамката на вратата.
Ели едва долавяше пукота на бързата стрелба и тогава, когато свърнаха към главната порта, видя ниска, шкембеста фигура да изскача на предната веранда на сградата с ламаринения покрив, където се помещаваше главната квартира.
Мъжът стискаше пистолет в ръката, а на кръглото му лице, украсено с малък мустак, демоде вече от петдесет години, бяха изписани смайване и гняв. И тогава, сякаш в сцена от рисуван филм, лицето всмука само себе си, а след това изчезна в смайващ взрив от втечнен мозък, кръв и други черепни тъкани, от които вратът на наркобарона сякаш се беше превърнал в активен вулкан.
Безглавият труп постоя няколко секунди, а след това рухна в себе си като кукла, чиито конци са срязани. Мъжът до Ели закрепи по-устойчиво подцевния гранатомет, прицели се над главите на Крус и Гарза и след това стреля. Чу се силен пукот и Ели действително успя да види гранатата да прехвърля предницата на водещото бъги и да се удря в главната порта.
До себе си чу стенание и с крайчеца на окото си видя, че неговият пътник е вдигнат от седалката и запратен на земята от силата на куршума, който го беше ударил и убил на мига. Нямаше време за скръб и дори за страх. Пред него портата в палисадата избухна в пламъци от граната и рухна в дъжд от трески. Миг по-късно Ели изскочи от лагера, пое надолу по тясната пътека през джунглата и нощта го погълна. Битката беше свършила, но предстоеше гонитбата.
27.
Фин насочи лъча на фенерчето в отвора. Подът на цепнатината беше напукан и мокър — доказателство, че под него течеше редовно вода. Изглежда имаше и друг проход, като част от лабиринта, нисък заоблен тунел, който щеше да ги принуди да вървят приведени, ако изберяха да тръгнат по него.
— Пак ли дойде време да играем на „Опасност“? — попита Били, когато застана до нея. Откакто се присъедини към екипажа на „Еспаньола“, той стана голям почитател на Алекс Требек, който водеше това пристрастяващо предаване на въпроси и отговори. — Аз съм за царския път.
— Просто защото не искаш да се навеждаш — отбеляза Фин.
— Не е това — възрази нейният приятел, — а защото главният коридор е влажен. Доколкото си спомням, ние търсим вода, нали?
— Печелиш.
— Благодаря.
Фин светна в по-тесния отвор и пое след кръга светлина. Били я следваше отблизо, но преди да тръгне, остави още една светеща пръчка точно на входа, за да отбележи накъде са поели. Почти веднага обаче съжали за своя избор. Лигавите стени на прохода бяха само на сантиметри от раменете му. Щом се отклонеше от идеалния център на тунела, раменете му веднага опираха в стените. Всяко докосване му напомняше в колко тясно и клаустрофобично пространство се намира. Опитваше се да фиксира погледа си върху подскачащата светлина от фенерчето на Фин отпред, стискайки зъби, за да сдържи писъците на паника, които напираха да изскочат от устата му. Тесните пространства определено не бяха по вкуса му.
Докато напредваха, тънки ручейчета вода започнаха да се присъединяват към малкото поточе на пода. Те сякаш се появяваха от нищото, изскачаха от невидими пукнатини във варовиковите стени и тавана на процепа. След двайсет минути вече газеха до колене във вода, а Били запали поредната светеща пръчка и я пъхна в една по-голяма пукнатина в стената.
— Какво ще правим, ако водата стане по-дълбока?
— Ще плуваме — отговори Фин и се обърна, за да му се ухили, но той знаеше, че и тя е разтревожена.
Двамата продължиха напред. Били усещаше нарастващо напрежение и клаустрофобията му се засилваше.