— Седял е на трона и е гледал звездите — започна да размишлява на глас Фин. — Точно като днешните астрономи. — Това беше омайваща картина — двама астрономи с разлика от няколко хилядолетия, които се вторачват в нощното небе.
— Да, ама твоят крал звездоброец не е направил това — обади се Били и посочи към звездната карта. — Виж.
Фин насочи лъча на фенерчето към каменната карта. В основата й стоеше надпис:
Francisco de Ulloa Fecit
— Франсиско де Улоа направи това — преведе Бил. — Значи не е онзи човек в ковчега.
— Не — съгласи се Фин, чиято усмивка започна да става по-широка. — Не е той.
Тя плъзна светлината по изсеченото изображение на звездното поле. То беше твърде подобно на онова, издълбано върху обсидиановото огледало, но някак си различно. Усмивката й стана още по-широка.
— Карта на съкровище — каза тя тихо. — Истинска карта на съкровище.
— На какво?
— На начина да бъде намерено изгубеното съкровище на Ернан Кортес. Милионите в злато и скъпоценни камъни, които е скрил от Испанската инквизиция.
Били подскочи, когато нещо падна на земята на няколко метра от мястото, където стоеше.
— Мамка му, какво беше това? — Краят на въжена стълба се залюшка пред тях.
Миг по-късно Ели Санторо, ухилен от ухо до ухо, се появи пред удивените им погледи.
— Как ни намерихте? — попитаха и двамата в един глас.
— Очевидно нашият мексикански приятел не ни е имал пълно доверие, затова е скрил джипиес маяк в раницата, която ви даде. Всичко, което трябваше да правим, бе да го следваме.
— Проклет мошеник! — изръмжа Били.
— Какво стана с Гусман? — попита Фин. — А с бомбите?
— Един китаец му пръсна главата. Удивителен изстрел. Останали без водач, хората му се разбягаха из околните хълмове — обясни Ели невъзмутимо.
— А вие имахте ли някакви интересни приключения, докато ни нямаше?
— Едно или две — отговори Фин също толкова невъзмутимо. — Едно или две.
28.
— Добре, но по-добре да ни обясниш още веднъж — кимна Били, — защото все още ни е малко трудно да видим връзката между една петстотингодишна обсерватория в Юкатанската джунгла и джапането из замърсените води на направено от човека езеро по средата на Калифорнийската пустиня, което не е съществувало преди 1906 година.
Британският лорд се огледа наоколо. Бяха изцяло заобиколени от суша. На запад се издигаше планината Санта Роса. На изток планината Чоклит, а долината Коачела на север. Намираха се на около сто и шейсет километра навътре в сушата от Морето на Кортес, както местните обичат да наричат залива, отделящ Мексико от полуостров Калифорния.
Търсачите на съкровища се бяха настанили под тентата на задната палуба на старата баржа, пригодена за жилище, която бяха наели от яхтеното пристанище „Бомбай Шорс“ в южния край на езерото. Да се нарече яхтено пристанище беше доста сериозно преувеличение, след като разполагаше само с триметров пристан и една-единствена лодка за даване под наем. Да се нарече пък тя „баржа за живеене“ също беше преувеличение. Съоръжението приличаше повече на двуцветна алуминиева каравана от 1950-те върху пропускаща баржа, която със сигурност представляваше много точно описание на плавателния съд, който собственикът беше нарекъл „Кларабел“.
На борда се намираха четирима души: Фин, Били, Гуидо и Брайни Хансон, който трябваше да управлява вместо тях земекопната екипировка. Ели Санторо с неопрен и кислородни бутилки на гърба имаше неприятната задача да бъде водолаз и да намества ръчно вакуумната драга. Водата в езерото беше дълбока и с химически кафяв цвят, а на повърхността тук-там се полюшваха обърнали коремите риби.
Аркади Крус, който беше изпитал определено чувство на признателност към новите си съюзници в Мексико, благоразумно бе решил да дезертира и сега бе пълноправен член на екипажа на „Еспаньола“ в Насау. В момента учеше Рън-Рън Максевъни, шотландецът наполовина китаец, как да псува на кубински жаргон.
— Можеш например да започнеш с онзи испанец — предложи Гуидо.
— Франсиско де Улоа? — попита Фин.
— Точно той — кимна Били.
— Нали той е начертал картата? — попита Гуидо.
— Да — усмихна се Фин. Тя разви малкомащабната карта на Морето на Кортес и полуостров Калифорния върху неустойчивата маса за карти помежду им. — Той е бил приятел на Кортес. Още от много рано действал като негов куриер между Куба и Испания, пренасяйки писмата му до неговата съпруга. Никой не е напълно сигурен, но испанците са отплавали от Акапулко в три малки кораба, построени нарочно за експедицията. Насочили се на север в онова, което днес наричаме Морето на Кортес, кръстено така от Улоа в чест на неговия господар. Стигнали до носа на полуостров Калифорния и открили, както смятат мнозина, устието на река Колорадо. Той оставил два от своите кораби в речното устие, взел най-големия, този който превозвал съкровището, и поел нагоре по реката, търсейки подходящо място за скривалище. Преди обаче да успее да намери такова място, станало тежко земетресение. Разседът Сейнт Андрю е само на няколко километра оттук. От Морето на Кортес дошла приливна вълна, висока почти дванайсет метра. Двата кораба в устието успели да се справят с нея без особено големи затруднения, но корабът със съкровището бил вдигнат на гребена й и отнесен почти сто и шейсет километра навътре в сушата. Когато водата се оттеглила, корабът останал на сухо по средата на пустинята, на място известно по-късно като Салтън Синк, солен басейн, подобен на Солт Лейк Сити, но още по-ниско под морското равнище от Долината на смъртта. Корабът бил заровен наполовина в пясъка. Улоа свършил работата със своите хора и след това се върнали пеша при останалите два кораба. Така се родила легендата за изгубения в пустинята кораб. С течение на годините, когато са се размествали пясъците, няколко пъти са го виждали. През 1906 година една част от дигата на напоителния канал „Импириъл“ на река Колорадо рухнала и в продължение на две години реката се изливала в стария Салтън Синк. Тя потопила почти шестстотин и четирийсет квадратни километра под вода, преди да успеят да възстановят дигата. Оттогава това място е наводнено и с времето се замърсява все повече и повече.