— Все още не виждам връзка с картата, която намери — обади се Брайни Хансон и запали една от парфюмираните си с карамфил цигари.
— Мисля, че Улоа е взел един от маянските астрономи със себе си — каза тя. — Това е единствената теория, която пасва. Има повече от сто звезди, които един щурман може да използва, за да навигира. Маите са познавали почти петдесет от тях, както и транзита на Луната и Слънцето, транзита на Венера в нощното небе. При достатъчно съотносителни точки, каквито картата на стената показваше, откриването на мястото не беше трудно.
— Значи си сравнила очертанията на картата на стената с компютърна симулация? — попита Брайни.
— Точно така — кимна Фин. — Симулация на нощното небе над Юкатан и нощното небе над Морето на Кортес през 1539. Това е годината, през която Улоа е предприел пътуването. Сравних ги с чертежа на днешното небе. Трийсет и три градуса северна дължина и сто и петнайсет градуса западна ширина. Проста работа.
— Проста за теб — измърмори Били.
— Което е точно тук? — недоверчиво попита Гуидо.
— Плюс-минус стотина метра — намеси се Брайни. — Преносимият странично сканиращ радар показва тежка метална маса точно под нас. Водата е дълбока само пет и половина метра.
— Наистина ли смятате, че това е корабът със съкровището? — попита недоверчиво Били. — Както каза, през 1906 година са наводнени цели градове.
— Заслужава си да проверим — вдигна Фин рамене.
— Да не се бавим твърде много — подхвърли Гуидо и сбръчка нос. — Никога не съм предполагал, че вода може да мирише толкова лошо.
Холандецът беше прав. Температурата на повърхността беше почти трийсет и осем градуса и миризмата на умряла риба и мръсотия беше непоносима. Почти в същия миг сигналната линия, която ги свързваше с Ели под водата, помръдна. Брайни Хансон стана и отиде при големия компресор, който бяха завинтили на задната палуба, и го включи. Чу се боботене и от вътрешностите на машината се понесе рев, а дебелата гумена вакуумна тръба започна да се издува в металните си скоби, когато помпите заработиха и започнаха да смучат пясък и тиня от дъното. Хоботът на тръбата беше закрепен над метална кошница, която щеше да хваща всяко нещо, засмукано от помпите.
Ели Санторо се показа на повърхността. Той свали маската си, хвърли я на палубата, а после се изкатери по късата стълба. Застана на палубата с изражение на дълбока погнуса върху лицето. Неопренът му беше покрит с лепкава сиво-черна слуз. От него се носеше миризма на канал.
— Долу е направо отвратително — изръмжа той, докато дишаше дълбоко.