— Манастирите са негова специалност — добави той след краткото мълчание, замечтан и с очи, вперени в дамата и спътницата й.
— На Гуадалмедина или на краля?
Сега Алатристе се подсмихваше под войнишките си мустаци. Кеведо не отговори веднага, а след като въздъхна дълбоко.
— И на двамата.
Застанах до поета, без да го поглеждам.
— А кралицата?
Попитах го с непреднамерен тон, почтителен и безупречен. Обикновено момчешко любопитство. Дон Франсиско се обърна и ме изгледа изпитателно.
— Тя е все така красива — отвърна той. — Вече говори малко по-добре езика на Испания — извърна поглед към Алатристе и после пак към мен. В очите му, зад стъклата на очилата, светеха закачливи пламъчета. — Упражнява се с компаньонките и с камериерките… И с придворните си дами — също.
Сърцето ми заби така силно, та се уплаших, че няма да мога да го прикрия.
— Всички ли я придружават в пътуването?
— Всички.
Улицата се завъртя пред очите ми. Тя беше в този пленителен град. Огледах се наоколо, към равния Аренал, ширнал се между града и Гуадалкивир, Аренал беше едно от най-живописните места на града, с Триана от другата страна, с платната на каравелите за сардини и скариди и какви ли не още лодки, сновящи между бреговете, с кралските галери, закотвени от брега на Триана, изпълващи го чак до моста на лодките, с Алтосано16 и зловещия замък на Инквизицията, издигащ се на него, и извънмерното изобилие на големите кораби откъм тукашния бряг: гора от мачти, греди, платна и флагове, пълно с народ, с търговски сергии, денкове със стока, с екота от чуковете на дърводелците на брега, с дима на калафатниците и с праха на корабната сонетка, с която се почистваха корабните корпуси в устието на Тагарете17:
Споменът за комедията „Севилският Аренал“, която бях гледал в театъра на ул. „Принсипе“, когато бях още почти дете, в компанията на Алатристе и в онзи знаменит ден, когато Бъкингам и Уелският принц се сражаваха редом с него, беше дълбоко запечатан в паметта ми. Изведнъж това място, този град, който и без това беше пленителен, придоби особена магия и вълшебство. Анхелика де Алкесар беше тук и навярно щях да я видя. Погледнах косо към господаря си, уплашен, че вихърът, който бушуваше у мен, можеше да си проличи. За щастие други грижи занимаваха мислите на Диего Алатристе. Той наблюдаваше ковчежника Олмедийя, който беше приключил работата си и сега идваше към нас с такова приветливо изражение, каквото би имал, ако му поднасяхме последно причастие: сериозен, загърнат до брадичката в траурните си дрехи, с черна шапка с малка периферия и без пера, и с онази странна рехава брадица, подчертаваща сивото му, мишо лице; с две думи — наближаваше с антипатичния си вид, киселото си настроение и лошото си храносмилане.
— За какво сме му притрябвало на този истукан? — изсумтя капитанът, докато го гледаше как идва към нас.
Кеведо сви рамене.
— Тук е с някаква мисия… Самият граф-херцог дърпа конците. И мисията му ще постави в затруднено положение мнозина.
Олмедийя поздрави със сухо кимване с глава и ние тръгнахме подир него към портата на Триана. Алатристе зашепна на Кеведо:
— С какво се занимава?
Поетът отвърна също така тихо:
— Ами ковчежник е. Опитен в счетоводството… Този тип отбира доста от цифри, от митнически налози и прочие подобни неща. Голям майстор.
— И някой е крал повече от обичайното?
— Винаги има някой, който краде повече от обичайното.
Широкополата шапка на Алатристе хвърляше сянка върху лицето му, все едно че носеше маска. Това подчертаваше яркостта на очите му, в които се отразяваха светлината и картината на Аренал.
— А ние каква игра играем при това раздаване?
— Аз съм само посредник. Добре ми е в двора, кралят иска от мен да остроумнича, кралицата ми се усмихва… На фаворита правя някоя и друга дребна услуга и той ми отвръща със същото.