Златото на краля

— Радвам се, че Фортуна най-сетне се е смилила над вас.

— Не го изговаряйте много високо. Толкова лукави удари са ми нанасяни, че й нямам голямо доверие.

Алатристе погледна поета насмешливо.

— Така или иначе, съвсем приличате на царедворец, дон Франсиско.

— Не ме будалкайте, господин капитан — Кеведо се почесваше притеснено над яката. — В много редки случаи музите са съвместими с топлата храна. Сега съм в добър период, стиховете ми се четат навсякъде… Дори ми приписват, както винаги, такива, които не са мои; включително някои, произведени от онзи Гонгора, вавилонец и содомит, чиито деди не се наситиха да възненавиждат сланината и да обковават обувките си в Кордова, където имат грамота на тавана на катедралата. И чиито последни публикувани поеми, току-що приветствах, между другото, с изящни децими, завършващи така:

Задръжте газовете си в червата: във този случай казал бих за вас, че сигурно използва ви Парнас като клоака, сбираща лайната.

… Ала да се върнем към по-сериозни теми. Разправях ви, че херцог де Оливарес благоволява да ме държи край себе си. Ласкае ме и ме използва… Колкото до ваша милост, капитане, става дума за личен каприз на фаворита. По някакъв повод той си спомня за вас. Тъй като става дума за Оливарес, може да е за добро, а може и да е за лошо. Навярно е за добро. А и при някакъв случай сте предложили да му служите с шпагата си, ако ви помогне за спасяването на Иниго.

Алатристе ми отправи бърз поглед и после потвърди бавно, с умислен вид.

— Дяволски добра памет има любимецът на краля — каза той.

— Да. За нещата, които го интересуват.

Господарят ми изгледа изпитателно ковчежника Олмедийя, който вървеше на няколко крачки пред нас сред шумотевицата на крайбрежната улица, с ръце зад гърба и с отблъскващ вид.

— Не изглежда много приказлив — вметна той.

— Не. — Кеведо се засмя ехидно. — В това отношение ваша милост и той ще си паснете отлично.

— Важна клечка ли е?

— Вече казах: само един чиновник. Но се нагърби да прерови лично всички документи, свързани с процеса срещу дон Родриго Калдерон за злоупотреби… Това достатъчно убедително ли е?

Потъна в мълчание, за да може капитанът да вникне в същността на въпроса. Алатристе подсвирна през зъби. Публичната екзекуция на могъщия Калдерон беше разтърсила преди години цяла Испания.

— А по чии следи души сега?

Поетът завъртя два пъти глава в знак на отказ и направи няколко крачки в мълчание.

— Някой ще ви го изясни тази вечер — отстъпи накрая той. — Колкото до мисията на Олмедийя, а оттам и вашата, нека кажем, че поръчката е на фаворита, а началният тласък е на суверена.

Алатристе изви глава, невярващ.

— Шегувате се, дон Франсиско.

— Честна дума, не. Дяволите да ме вземат, ако се шегувам… Или гърбавият Руис де Аларкон да ми изпие таланта от мозъка.

— Да му се не види.

— И аз това казах, когато ме помолиха да действам като посредник. Добрата страна е, че ако всичко свърши добре, ще имате някое и друго ескудо за харчене.

— А ако свърши зле?

— Опасявам се, че ще ви домъчнее за окопите на Бреда. — Кеведо въздъхна и се позавъртя като човек, търсещ начин да смени темата на разговора — … Съжалявам, но не мога да ви кажа нищо повече, засега.

— Нямам нужда от много повече — ирония и примирение танцуваха в зеленикавия поглед на господаря ми. — Само искам да знам откъде ще дойдат ударите.

Кеведо сви рамене.

— Откъде ли не, както обикновено — продължаваше да се оглежда наоколо, привидно безразличен. — Вече не сте във Фландрия… Това е Испания, капитан Алатристе.

Уговориха се да се видят вечерта в странноприемницата на Бесера. Ковчежникът Олмедийя, все така умърлушен като агне на заколение, се оттегли за почивка в хана, в който се беше настанил на улица „Тинторес“, където имаше стая и за нас. Господарят ми посвети следобеда на собствените си дела, завери военното си отпускно и се обзаведе с бельо и провизии (както и с нови ботуши), всичко това — с парите, които дон Франсиско му беше предплатил срещу бъдещата работа. Колкото до мен, аз се оказах свободен за немалко време и нозете ме отведоха да се позабавлявам в сърцето на града. Наслаждавах се на атмосферата на улици и улички, тесни, изпълнени с малки арки, с камъни, украсени с хералдически знаци, с барелефи на кръстове и ясли с младенеца Христос, с образи на Светата Дева и различни светци, препречени от каляски и конници. Беше едновременно мръсно и великолепно, трудно за възприемане битие, със скупчените хора по вратите на кръчмите и съседските дворове, както и с жените, които гледах с интерес след натрупания във Фландрия опит, мургави, загорели и непринудени, чийто особен акцент придаваше мек звън на говора им. Възхитих се на дворците с чудесни паркове зад решетките на портите, на които имаше вериги, за да покажат, че са неподвластни на обикновеното правосъдие. Предположих, че докато в Кастилия благородниците стоически отстояваха принципа да не се трудят, довеждащ ги до истинско разорение, то севилската аристокрация действаше по-свободно и в много случаи думите „идалго“ и „търговец“ се доближаваха по смисъл. Тъй че аристократът не презираше сделките, ако носеха печалба, а търговецът беше готов да плати торба пари, за да го приемат за идалго (дори шивачите изискваха чиста кръв, за да приемат човек в еснафа си). Това, от една страна, даваше повод за случаи, когато благородниците се унижаваха, за да се замогнат, но използваха влиянието и привилегиите си, за да остане всичко скрито-покрито, а от друга страна, така на труда и търговията, толкова полезни за народите, се гледаше с лошо око и те оставаха в ръцете на чужденците. Така по-голямата част от севилските благородници бяха богати плебеи, които купуваха издигането си на по-горно стъпало с пари и изгодни бракове и се срамуваха от почтените си занятия. А едно поколение търговци преминаваше в следващо, на лентяи големци, придобили титлата идалго, криещи произхода на богатството си и прахосващи го безскрупулно. И се сбъдваше онова, което се говореше, че в Испания дядото е търговец, бащата — благородник, синът — комарджия, а внукът — просяк.