— Перчи се камата ми, животно — отвърнах твърдо аз.
Онзи замига, не беше очаквал подобно нещо. Видях, че отново ме оглежда. Този път забеляза движението на ръката ми, посегнала назад, за да се опре на дръжката на дамаската кама, която се показваше от пояса ми. Сетне се взря в очите ми с тъпо изражение, което правеше невъзможно да се прочете какво има в тях.
— Мамка му, ще те…
Сержантът се размърда и това не предвещаваше нищо добро. Вдигна ръка да ми удари плесница, което е най-непоносимото оскърбление, (по времето на дедите ни е можело да се шамароса единствено мъж без шлем и ризница, което е означавало, че не е рицар). Казах си: край. Който винаги мъст дири, бързо може и да се затрие. Току-що се бях забъркал в работа без изход, защото името ми е Иниго Балбоа Агире и съм от Оняте и освен това идвам от Фландрия, мой господар е капитан Алатристе и не мога да пропусна да се позабавлявам, щом има случай, в който честта се плаща с живота. Ща не ща, бях поел по таз пътека, тъй че когато ръката му се спуснеше, нямаше да имам друг изход, освен в замяна да наръгам бабаита в корема, око за око, и после да хукна през глава да се спасявам с надеждата, че никой няма да ме стигне. Казано накратко (както би отбелязал дон Франсиско де Кеведо), стана така, че за разнообразие не ми оставаше друго, освен да се бия. Тъй че затаих дъх и се подготвих за съдбата си с фаталистичното войнишко примирение, което дължах на близкото си минало. Ала Господ навярно прекарва времето си в спасяване на надути младежи, защото в този миг прозвуча тръба, портите се отвориха и до нас достигна тракането на колелета и чаткането на копита по калдъръма. Сержантът, верен на службата си, тутакси забрави за мен и се втурна да строява хората си. Аз си отдъхнах и останах там, мислейки, че току-що съм се избавил от голяма неприятност.
От дворците излизаха каляски и по гербовете на каретите и по конния ескорт разбрах, че това е нашата господарка кралицата с придворните и камериерките си. Тогава сърцето ми, което по време на премеждието беше туптяло ритмично и твърдо, едва не изхвръкна от гърдите ми, все едно току-що го бяха пуснали на свобода. Всичко се завъртя пред очите ми. Каляските минаваха сред приветствията и възторжените възгласи на хората, които се стичаха и се скупчваха по пътя им. Една царствена ръка, бяла, красива и обсипана със скъпоценности, махаше изискано на едно от прозорчетата в любезен отговор на отдаваните почести. Аз обаче следях нещо друго. Потърсих жадно с очи във вътрешността на другите минаващи каляски предмета на моето вълнение. Междувременно свалих шапка и изпънах тяло, гологлав и напълно спокоен пред бързо изнизващата се гледка на женски глави, с коси, свити на кок или с разпуснати къдрици, с ветрила, прикриващи лицата им, на помахващи за поздрав ръце сред надиплен атлаз и дантели. Едва в последната кола различих едни руси коси над сини очи, които се бяха вперили в мен, докато отминаваха, разпознавайки ме, с напрегнатост и изненада. После видението се отдалечи и аз останах, загледан смаяно в гърба на конника, изпъчил се на задницата на каляската, и в прахоляка, закриващ гърбовете на конете от ескорта.
Тогава чух подсвирване зад гърба си. Подсвирване, което бих разпознал дори в ада. Звучеше точно така — „тирури-та-та“. Обърнах се и се озовах лице в лице с призрак.
— Пораснал си, хлапе.
Гуалтерио Малатеста ме гледаше в очите и бях сигурен, че може да чете в тях. Беше облечен в черно, както винаги, с шапка с голяма периферия в същия цвят. Страховитата на вид шпага с дългите куки висеше на кожения портупей. Не носеше нито дълъг, нито къс плащ. Беше все така висок и слаб, с лице, опустошено от едрата шарка и от белезите, придаващи му вид едновременно на мъртвец и палач, а усмивката, която ми отправяше в онзи момент, вместо да смекчи изражението му, го подсилваше още повече.