— Пораснал си — повтори умислен.
Като че ли беше на път да добави „от последния път“, но не го стори. Последният път беше на пътя за Толедо, в деня, в който ме отведе в затворена кола до тъмницата на Инквизицията. По различни поводи споменът за онова приключение беше толкова неприятен за него, колкото и за мен.
— Как я кара капитан Алатристе?
Не отговорих, задоволих се да издържа погледа му, тъмен и втренчен като на змия. При произнасянето на името на господаря ми, усмивката беше станала още по-коварна под тънките мустаци, оформени по италианската мода.
— Виждам, че все така се скъпиш на думи.
Беше подпрял лявата си ръка, облечена в черна ръкавица, на дръжката на сабята и се оглеждаше наоколо с разсеян вид. Чух го да въздъхва леко. Почти с досада.
— Значи и вие сте в Севиля — рече той и после замлъкна, без да благоволи да уточни какво има предвид. След малко отправи поглед към сержанта на испанската гвардия, който се намираше далеч, зает с хората при портата, и го посочи с брадичка.
— Присъствах на разправията ти с този. Бях отзад, сред тълпата — гледаше ме изпитателно, сякаш преценяваше промените, които се бяха извършили у мен от последния път насам — … Виждам, че си доста докачлив, що се отнася до честта.
— Бях във Фландрия — не можех да пропусна да го кажа. — С моя капитан.
Поклати глава. Вече има няколко бели косъма, забелязах аз, в мустаците и по бакенбардите, показващи се изпод черните поли на шапката му. Както и нови бръчки и белези по лицето си. Годините минават за всички, помислих си. Включително за злосторните фехтувачи.
— Зная къде си бил — каза той. — Но с Фландрия или без нея, хубаво е да запомниш едно нещо: честта винаги се оказва сложно нещо за постигане, трудна за пазене и опасна за носене… Ако не вярваш, попитай твоя приятел Алатристе.
Застанах лице в лице с него с цялата твърдост, която можах да събера.
Сарказмът на Малатеста се хлъзна по нетрепващото ми изражение.
— Вече зная отговора — рече той кротко. — Други дела, без връзка с риториката, имам за оправяне с него.
Продължаваше да гледа замислено по посока на гвардейците при портата. Сетне се изсмя през зъби, като на шега, която не беше склонен да споделя с никого.
— Има дървени глави — рече неочаквано, — които никога не увират, като тоя глупак, който вдига ръка, без да се пази от твоята — очите на змия, черни и твърди, отново се забиха в мен. — … Аз никога не бих ти дал повод да изтеглиш тая кама, хлапе.
Обърнах се да погледна гвардейския сержант. Перчеше се сред войниците, докато портите на Кралските алкасари се затваряха. Вярно беше: онзи тип не знаеше колко близо беше да получи педя стомана във вътрешностите си. А аз — да бъда обесен по негова вина.
— Помни го следващия път — каза италианецът.
Когато се завъртях отново, Гуалтерио Малатеста вече не беше там. Беше изчезнал сред хората и успях да мерна само една черна сянка сред портокаловите дръвчета под камбанарията на катедралата.
III. Съдебни пристави и стражари
Очертаваше се вихрена веселба, по толедски20. Но преди да се стигне до нея, вечеряхме и проведохме интересен разговор. Случи се още, че неочаквано се появи един приятел — дон Франсиско де Кеведо не беше казал на капитана, че човекът, с когото щеше да се срещне тази нощ, беше приятелят му Алваро де Марка, граф де Гуадалмедина. За най-голяма изненада на Алатристе, както и моя, графът се появи в странноприемницата на Бесера веднага щом се свечери, непринуден и сърдечен както винаги. Прегърна капитана, погали ме ласкаво по бузата и на висок глас поръча хубаво вино, подобаваща вечеря и удобна стая, за да побъбри с приятелите си.
— Да му се не види, трябва да ми разкажете за Бреда.
Беше облечен по модата, наложена от нашия господар, краля, изключение правеше единствено късият кадифен елек. Останалото бяха скъпи одежди, макар и дискретни, без бродерии и без позлати. Носеше войнишки ботуши, ръкавици в кехлибарен цвят, шапка и дълъг плащ. Под пояса освен шпагата и камата беше затъкнал два пистолета. Понеже познавахме дон Алваро, беше очевидно, че неговата нощ щеше да продължи и след нашата среща и че след полунощ нечий съпруг или някоя игуменка щяха да имат повод да бъдат нащрек. Сетих се за това, което беше споменал Кеведо относно ролята му на придружител в похожденията на краля.