Златото на краля

Корабът „Вирхен де ла Регла“, додаде той, идва с флота и декларираният му товар включва течен кехлибар, кърмъз, вълна и кожи, предназначени за търговците в Кадис и Севиля. Кара също и пет милиона сечени сребърни реала (две трети от които собственост на частни лица) и хиляда и петстотин златни слитъци, предназначени за кралското съкровище.

— Добра плячка за пирати — отбеляза Кеведо.

— Най-вече ако се има предвид, че във флота тази година има още четири кораба с подобни товари. — Гуадалмедина погледна капитана сред дима на лулата… — Разбираш ли сега защо англичаните бяха така заинтересовани от Кадис?

— А откъде англичаните знаят всичко това?

— По дяволите, Алатристе. Как го знаем ние?… Щом с пари може да се купи дори спасението на душата, представи си как е за останалите неща. Тази вечер ми се струваш малко наивен. Къде си бил през последните години?… Във Фландрия или си витал из облаците?

Алатристе си наля още вино и не каза нищо. Очите му се спряха на Кеведо, който се усмихна под мустак и сви рамене. Това е положението, казваше жестът му. И никога не е било по-различно.

— Тъй или иначе — продължи Гуадалмедина, — няма почти никакво значение какво носи галеонът като деклариран товар. Знаем, че прекарва допълнително контрабанда сребро на стойност около един милион реала, макар че в този случай среброто е последното нещо, което ни интересува. Важното е, че „Вирхен де ла Регла“ носи в трюмовете си още две хиляди къса злато, които не са обявени (той насочи към капитана мундщука на лулата си)… — Знаеш ли колко струва този нелегален товар, ако се изчисли съвсем грубо стойността му?

— Нямам никаква представа.

— Струва двеста хиляди златни ескудо.

Капитанът погледна ръцете си, които лежаха неподвижни на масата. Пресмяташе мълчаливо.

— Сто хиляди мараведи — измърмори той.

— Точно така — Гуадалмедина се смееше. — Всички знаем колко струва едно ескудо.

Алатристе повдигна глава и впи очи в аристократа.

— Ваша милост греши — рече той… — Не всички го знаят така, както го зная аз.

Гуадалмедина понечи да отвори уста, несъмнено за да пусне някое ново остроумие, но леденото изражение на моя господар като че ли мигновено го разубеди. Знаехме, че капитан Алатристе беше убивал хора за една десетохилядна част от тази сума. Без съмнение в този момент той си представяше, както и аз самият, колко войска можеше да се купи с подобно количество пари. Колко аркебузи, колко живота и колко смърти. Колко човешки воли и колко съвести.

Чухме Кеведо да се прокашля, после поетът изрецитира, сериозно и бавно, с тих глас:

Крадат навсякъде без свян и страх, за продан всичко е на този свят. Гордее се крадецът със своя занаят — че само бедността брои се тук за грях, не смее да повдигне беднякът поглед плах, но случи ли се някой злато да задигне, присъда строга него няма да го стигне.

След това настъпи неловко мълчание. Алваро де ла Марка гледаше лулата си. Накрая я сложи на масата.

— За да се натоварят тези четиридесет квинтала злато допълнително — продължи най-сетне той, — плюс недекларираното сребро, капитанът на „Вирхен де ла Регла“ е накарал да махнат осем от оръдията на галеона. Дори и така той пътува претоварен, ако е вярно това, което се говори.

— На кого принадлежи златото? — попита Алатристе.

— Този момент е твърде деликатен. От една страна стои херцог де Медина Сидония, който организира операцията, предоставя кораба и отнася най-големите облаги. Има един банкер от Лисабон и друг от Амстердам, както и няколко лица от двора… Едното от тях изглежда е кралският секретар Луис де Алкесар.

Капитанът ме стрелна за миг с поглед. Аз му бях разказал, разбира се, за срещата си с Гуалтерио Малатеста при Кралските дворци, макар без да споменавам за каляската и сините очи, които вярвах, че съм видял сред свитата на кралицата. Гуадалмедина и Кеведо, които от своя страна го наблюдаваха съсредоточени, се спогледаха.