— Да се отървем от генуезеца е лесна работа. Що се отнася до другото…
Замълча и спря. Стигнахме до него. Стоеше с наведена глава, а когато вдигна лице, светлите му очи се озариха от отблясъците на нощта.
— Не обичам мъченията.
Каза го простичко, с равен тон, без драматизъм. Звучеше като обективен факт, изказан на глас. Не обичаше още киселото вино, пресолените манджи, мъжете, неспособни да се ръководят от правила, дори тези правила да бяха строго индивидуални, различни или извън общоприетото. Настъпи тишина и ръката на Кеведо се отдели от рамото ми. Гуадалмедина се прокашля неловко.
— Това не е мое решение — рече той накрая с известно неудобство. — И на мен не ми се нрави да зная за това. Да се изтръгне необходимата информация, е задача на Олмедийя и на теб… Той върши неговата си работа, а на теб ти се плаща, за да му помагаш.
— При всички случаи това с генуезеца е лесната част — отбеляза Кеведо с тон на човек, който иска като посредник да вмъкне още нещо.
— Да — потвърди Гуадалмедина. — Защото, когато Гарафа сподели и последните подробности по сделката, все още ще е останала една малка процедура, Алатристе…
Беше се изстъпил срещу капитана и неудобството отпреди беше изчезнало в думите му. Не можех да видя добре лицето му, ала съм сигурен, че в този момент се усмихваше.
— Ковчежникът Олмедийя ще ти подсигури средства, за да вербуваш една избрана група… Стари другари и подобни на тях хора. Смелчаци, които умеят да си служат със стоманата, за да съм по-ясен. Най-доброто, което се предлага на пазара.
Хленчът на един просяк със светилник в ръка, събиращ милостиня за заупокойни литургии, прозвуча от другия край на улицата. „Спомнете си за покойните — казваше той. — Спомнете си“. Гуадалмедина остана загледан в светлината, докато тя се стопи в мрака и накрая отново се обърна към господаря ми.
— После ще трябва да нападнеш един проклет фламандски кораб.
Така, унесени в приказки, стигнахме до онази на част на града със зида, минаващ край Аренал, до арката Голпе с изображението на Светата Дева от Аточа на варосаната стена — през нея се отиваше към прочутия публичен дом „Компас де ла Лагуна“. Когато портите на Триана и Аренал бяха затворени, тази малка арка и публичният дом бяха най-сгодният начин да се излезе извън стените на града. А Гуадалмедина, според това, което ни довери с леки недомлъвки, имаше важна среща в кръчмата „Гамара“25, в Триана, от другата страна на моста, свързващ двата бряга. „Гамара“ граничеше с един метох, чиито монахини бяха известни с това, че се намираха на това място против волята си. Неделната им служба беше по-посещавана от последното театрално представление: бъкаше от народ, от едната страна на решетките — черни була и бели ръце, а от другата — въздишащи ухажори. Във връзка с това се говореше, че най-високопоставени господа (включително знатни чужденци, както и нашият господар кралят) в ревностната си вяра стигат до такива крайности, че за да засвидетелстват религиозната си преданост, идват тук на посещение и в малките часове на нощта.
Колкото до публичния дом „Компас“, то често срещаният израз „по-голяма уличница и от Мендес“, се дължеше именно на факта, че една от жените с фамилия Мендес (чието име използва, наред с други хора на перото, самият Франсиско де Кеведо в прословутите си весели романси на Ескараман26), беше възпитаничка на това заведение, което предлагаше на пътниците и търговците, отседнали в близката улица „Тинторес“ и из другите странноприемници на града, както и на самите жители кореняци, разбира се, хазартни игри, музика и жени от тия, за които великият Лопе каза:
… И за които довършва мисълта така, както никой друг не би могъл, съвсем в свой стил, не по-малко великият дон Франсиско:
26
Ескараман е персонаж от престъпния свят, създаден е от Франсиско де Кеведо в неговите весели романси и се радва на изключителна популярност. — Б.пр.