Можеше да си позволи присмеха и доброто настроение, защото беше подсигурен от четирима души, въоръжени с шпаги и кръгли щитове, чиито лица показваха, че не си падат много-много по шегите, а мъждивата светлина на онова място ги правеше да изглеждат още по-кисели. Тогава схванах. Огрени от малкия уличен фенер на Вирхен де Аточа, одеянията на капитан Алатристе и Гуадалмедина, както и моите, имаха вид на войнишки. Дори късата кадифена дреха на Алваро де ла Марка беше забранена в мирно време (колкото и да е странно, предполагам, че си я беше сложил тази нощ, за да ескортира краля), а беше достатъчно да се хвърли един поглед на капитан Алатристе, за да се надуши от левга, че е на военна служба. Кеведо, съобразителен както винаги, видя да се задава градоносният облак и реши да оправи положението:
— Проявете снизхождение, ваша милост — обърна се той прелюбезно към пристава. — Та тези идалгоси са хора на честта.
Прииждаха любопитни да видят какво става и се насъбираха около нас: две-три леки жени с къси наметки, няколко съмнителни личности, един пияница, помъкнал голяма бутилка с вино гарнача29. Самият Гарсипосадас Препечения подаде глава изпод арката. Такова струпване на хора вдъхна кураж на пристава.
— Кой е молил ваша милост да обяснява това, което ние и сами можем да установим?
Чух как Гуадалмедина цъкна припряно с език. „Не се огъвайте, ваши милости“, насърчи един глас, скрит сред сенките и зяпачите. Отекнаха и смехове. Под малката арка се скупчваше още народ. Някои вземаха страната на правосъдието, а други, които бяха мнозинството, ни поощряваха да се впуснем в забавната игра на стражари и апаши.
— Задържани сте в името на краля.
Последното не вещаеше нищо хубаво. Гуадалмедина и Кеведо размениха погледи и аз видях как аристократът заметна плаща през рамо, откривайки ръката си и шпагата, като едновременно с това се възползваше от възможността да закрие лицето си.
— Не е здравословно да се страда от една тъй неразумна постъпка — рече той.
— Дали ваша милост ще страда, или не — изпъчи се непреклонно приставът, — не давам и пукната пара.
При подобна размяна на любезности сблъсъкът ставаше неизбежен. Колкото до моя господар, той стоеше неподвижен и мълчалив, гледаше оня с жезъла и полицаите. Орловият му профил и буйните му мустаци под широкополата шапка му придаваха внушителен вид в полумрака. Или поне на мен, който го познавах добре, ми се струваше така. Бих дал всичко на света за една шпага, защото онези бяха петима, а ние четирима. След миг поправих сметката си, отчаян. С моите две педи стомана, които носех, наброявахме едва трима и половина.
— Предайте шпагите — каза съдебният пристав, — и бъдете така любезни да ни придружите.
— Това са важни личности — направи последен опит Кеведо.
— А аз съм херцог де Алба.
Ставаше очевидно, че приставът беше решен да постигне своето, дори сметката му да излезеше крива. Това беше негова територия и съгражданите му го наблюдаваха. Четиримата стражари изтеглиха шпагите и започнаха да ни заграждат в широк полукръг.
— Ако успеем да се отървем и никой не ни разпознае — прошепна хладнокръвно Гуадалмедина с глас, приглушен от наметката пред лицето, — утре случаят ще бъде погребан дълбоко… Ако ли не, господа, най-близката църква е тази на Сан Франсиско.
Онези от полицейската дружина все повече приближаваха. С черните си дрехи стражите почти се сливаха с тъмнината. Под арката зяпачите създаваха допълнително настроение с шегаджийски пляскалия с ръце. „Дай им да се разберат, Санчес“, подхвърли някой подигравателно на пристава. Без да бърза, много уверен в себе си и много надут, въпросният Санчес напъха жезъла в пояса си, изтегли шпагата, а в лявата ръка размаха огромен пистолет.
— Броя до три — каза той още по-безстрашен. — Едно…
Дон Франсиско де Кеведо леко ме отмести назад, като застана между стражарите и мен. Гуадалмедина наблюдаваше сега профила на капитан Алатристе, който продължаваше да стои на същото място, невъзмутим, изчислявайки разстоянията и извъртайки тялото си много бавно, за да не изпуска от поглед лицето на стража, стоящ най-близо, и без да престава да следи крадешком останалите. Забелязах, че Гуадалмедина търсеше с очи този, когото моят господар гледаше, а сетне, забравяйки за него, се взираше в друг, сякаш приемаше това препятствие за преодоляно.
— Две…