Аз крачех до него, горд като дон Кихот, и държах в ръцете си шпагата на съдебния пристав.
IV. Придворната на кралицата
Диего Алатристе стоеше облакътен на стената и чакаше в сянката на един покрит вход на улица „Месон дел Моро“, сред саксии със здравец и босилек. Беше без плащ, с нахлупена шапка, с шпага и кама на пояса, с разкопчан сукнен елек, надяната върху добре закърпена и чиста риза и бе съсредоточил цялото си внимание в наблюдението на къщата на генуезеца Гарафа. Мястото се намираше почти при портите на едновремешния еврейски квартал на Севиля, в близост до манастира на босите кармелитки и до стария комедиен театър на доня Елвира. В тия часове беше спокойно, имаше малцина минувачи и някаква жена, която метеше, хвърляше вода пред портите и поливаше цветята. Някога, докато беше служил на краля като войник в галерите, Алатристе много пъти беше обхождал този квартал, без да си представя, че по-късно, когато се върне от Италия в лето шестнадесето на същия век, ще го обитава в продължение на дълъг период, почти целия прекаран сред съмнителни типове, и наемни дуелисти, в прочутия Двор на портокаловите дръвчета, убежище на най-забележителните смелчаци и мошеници в Севиля. Както навярно ваши милости си спомнят, след гоненията на покръстените мюсюлмани във Валенсия капитанът беше помолил за отпуск от легиона, за да се зачисли като войник в Неапол („готов да коли неверници, поне тези, които могат да се защитават“, това бяха мотивите му), оставайки на борда на кораб до нападението на алмогаварите30 по вода през петнадесета година. Тогава, с пет галери и повече от хиляда другари опустошиха турския бряг, а после всички се завърнаха в Италия с богата плячка и подхванаха превесел живот в Неапол. Всичко това приключи така, както в младостта обикновено идва краят на подобни неща: една жена, а после третият човек, един белег на лицето за жената, един удар с шпага за мъжа. Диего Алатристе напуснал Неапол като беглец и само благодарение на старото си приятелство с капитан дон Алонсо де Контрерас, който го качил скришом на една галера, успял да се отправи към Санлукар и Севиля. Та по този начин, преди да стъпи в Мадрид, на стария войник му се наложило да се препитава като наемен фехтувач в град, който бил същински Вавилон и развъдник на всякакви пороци. Там, сред надути побойници и негодяи, той ползвал денем святото убежище на прословутия двор на катедралата, а нощем излизал да върши работата си там, където един мъж на място, разполагащ с добро оръжие, ако има достатъчно късмет и ловкост, можел да изкарва прехраната си от добре по-добре. Смелчаци като Гонсало Хенис, Гайосо, Аумада и великият Педро Васкес де Ескамиля, които се обръщаха с „ваше величество“ единствено към краля от тестето за карти, вече бяха заминали за оня свят, направени на решето от ножове или починали от мора на бесилото (при подобен занаят увисването на въжето си беше като заразна болест). Ала в Двора на портокаловите дръвчета и в кралската тъмница, която също беше посещавал доста често, Алатристе се беше запознал с много почтени последователи на тия легендарни горди мъже, вещи в мокрите поръчки, в отварянето на рани и оставянето на белези, а и той самият, майстор в ударите с шпага и в много други умения, присъщи за това изкуство, не изоставал в достойните за уважение дела, докато градял престижа си в това славно братство.
Сега той си припомняше всичко това с нотка носталгия, навярно не по миналото, а по изгубената младост. Правеше го на хвърлей място от театъра на доня Елвира, където в младите си години се беше пристрастил към пиесите на Лопе, Тирсо де Молина и други (там за първи път беше гледал „Кучето на градинаря“ и „Засраменият в двореца“), в нощи, започващи със стихове и мними премеждия на сцената и завършващи реално в кръчми, сред вино, даряващи наслада леки жени, весели побратими и удари с ножове. Онази опасна и завладяваща Севиля беше още жива, с тази разлика, че не се налагаше да я търси навън, а вътре в себе си. Времето не минава напусто, размишляваше той, облегнат в мрака на входа. А хората остаряват и отвътре, така става и със сърцето им.
— Мътните да те вземат, капитан Алатристе… Колко малък е светът.
Обърна се смутен и погледна мъжа, който току-що беше произнесъл името му. Беше странно да види в Севиля Себастиан Копонс, тук, толкова далеч от фламандските окопи и при това произнасящ десет поредни думи. Забави се няколко мига, докато го нагласи в настоящия момент: пътуването по море, неотдавнашното сбогуване с арагонеца в Кадис, отпускното и намерението му да пътува до Севиля, поемайки на север.
30
Алмогавар — наемен войник, обикновено принадлежащ на каталонската корона, обучен да напада изневиделица и да се разправя жестоко с неприятеля. — Б.пр.