— Радвам се да те видя, Себастиан.
Беше вярно, но и не съвсем. В действителност не се радваше, че го вижда там, в този час. И докато двамата се прегръщаха през раменете със сдържаната обич на стари другари, той погледна над рамото на новопристигналия към дъното на улицата. За щастие на Копонс можеше да се има доверие. Беше в състояние да го отпрати, без да го ядоса, несъмнено онзи щеше да го разбере. В крайна сметка хубавото на един истински приятел е, че винаги те оставя да раздаваш картите, без да се съмнява в тестето.
— Спирка в Севиля? — попита капитанът.
— За малко.
Копонс, дребен, сух и жилав както обикновено, беше облечен по войнишки, с къса кожена дреха, презрамник, шпага и ботуши. Изпод шапката, на лявото слепоочие, се подаваше белегът от раната, която самият Алатристе му беше превързал преди година, по време на битката при мелницата на Руйтер.
— Трябва да полеем срещата, Диего.
— После.
Копонс го изгледа с изненада и силно заинтригуван, преди да се извърне настрани и да проследи посоката на неговия поглед.
— Зает си.
— Нещо такова.
Копонс обходи отново с изпитателен поглед улицата, като търсеше знаци за това, което ангажираше вниманието на другаря му. После машинално попипа топчето на ръкохватката на шпагата.
— Нужен ли съм ти? — попита той много бавно.
— Не, засега — приятелската усмивка на Алатристе подсилваше бръчките, издълбани по лицето му. — … Но може би ще има нещо за теб, преди да напуснеш Севиля. Устройва ли те?
Арагонецът сви стоически рамене: беше същият жест като онзи, който правеше, когато капитан Брагадо заповядваше да навлязат с ками в ръце в окопите или да атакуват някое фламандско укрепление.
— Ти участваш ли?
— Да. Освен това ще паднат и пари.
— Дори и да не беше така.
В този момент Алатристе видя да се задава ковчежникът Олмедийя от другия край на улицата. Беше облечен в черно както винаги, закопчан до малката яка, с шапката с малка периферия и вида си на сив чиновник, сякаш излязъл направо от някои от канцелариите на Кралската съдебна палата.
— Ще трябва да те оставя… Ще се видим в странноприемницата на Бесера.
Сложи ръка на рамото на другаря си, сбогувайки се така с него и напусна наблюдателния си пост, без да каже нищо повече. Прекоси улицата с разсеян вид, за да пресрещне ковчежника, преди да стигнат къщата на ъгъла. Тя представляваше тухлена сграда на два етажа, с трудно забележим вход с решетка, който водеше към вътрешния двор. Влязоха заедно, без да се обаждат един другиму и без да си разменят дума, имаше само бърз проучвателен поглед. Алатристе, с една ръка върху кръглата дръжка на шпагата, Олмедийя, с обичайното си кисело изражение. Появи се един прислужник, който бършеше ръцете си в някаква престилка, изглеждаше неспокоен и притеснен.
— Светата инквизиция — каза Олмедийя с леден тон. Прислужникът смени цвета на лицето си. В дома на един генуезец в Севиля, тия думи звучаха много страшно. Тъй че не каза ни гък, ни мък, докато Алатристе, без да отделя ръка от дръжката на шпагата, посочваше една стая, където онзи влезе послушен като агне, оставяйки се да му вържат ръцете, да му запушат устата и да го заключат. Когато Алатристе излезе отново на двора, Олмедийя чакаше скрит зад огромна саксия с папрат, беше скръстил ръце и въртеше палци с невъзмутим вид. Последва още една мълчалива размяна на погледи и двамата мъже прекосиха двора, стигайки до затворената врата. Тогава Алатристе изтегли шпагата, блъсна вратата и влезе в просторен кабинет, мебелиран с писалищна маса, шкаф, меден мангал и няколко кожени стола. Светлината от високия прозорец с решетка, наполовина закрит от външните капаци, рисуваше безброй светли квадратчета над главата и раменете на един мъж на средна възраст, по-скоро пълен, отколкото едър, облечен в копринен халат, с пантофи на нозете, който беше скочил стреснато на крака. Този път ковчежникът Олмедийя не спомена Инквизицията, нито се представи по някакъв друг начин, задоволи се да последва вътре Алатристе и да хвърли един поглед наоколо, докато се спря, с професионално задоволство, на отворения шкаф, натъпкан с документи. Един котарак, каза си капитанът, би се облизал по същия начин при вида на сардина, оказала се на половин инч от мустаците му. Що се отнася до собственика на дома, кръвта сякаш се беше оттеглила от лицето му: въпросният Херонимо Гарафа стоеше ням, със зяпнала в крайно изумление уста, двете му ръце бяха още на масата, където гореше нисък свещник със свещ в него, служещ за разтопяване на червения восък. При изправянето си беше разлял половината мастилница върху хартията, на която пишеше, когато нахълтаха натрапниците. Върху косата си (виждаше се, че я боядисва) имаше мрежичка, както и специално приспособление върху намазаните си с брилянтин мустаци. Държеше перото между пръстите си, сякаш го беше забравил там, и гледаше уплашен шпагата, която капитан Алатристе беше подпрял в гърлото му.