— Значи така — заключи Олмедийя.
Подреждаше книжата върху писалището, без да откъсва очи от Алатристе, изражението му подсказваше, че всичко вече е изречено, поне що се отнася до него. Изтекоха няколко секунди така, в които Олмедийя и капитанът продължаваха да се гледат мълчаливо. Сетне последният отпусна скръстените си ръце и се отдели от стената, като се приближи към Гарафа. Когато стигна до него, по лицето на генуезеца се беше изписал неописуем ужас. Алатристе застана срещу него, наведе се леко, за да го погледне в очите, много съсредоточено и с голяма настойчивост. Съществото пред него и всичко, което то представляваше, не можеше да досегне оскъдните запаси от състрадание, останали у капитана. Изпод мрежичката от боядисаната коса на търговеца по челото и врата му се спускаха струйки тъмна пот. Сега въпреки балсамите и помадите той миришеше на кисело, на силно изпотяване и на страх.
— Херонимо… — прошепна Алатристе.
Щом чу името си, произнесено на по-малко от три инча от лицето си, Гарафа се сепна, сякаш току-що някой го беше зашлевил. Без да отдръпва лицето си, капитанът продължи да стои още няколко мига неподвижен и безмълвен, гледайки го от това разстояние. Мустаците му почти докосваха носа на пленника.
— Виждал съм да измъчват много мъже — каза най-сетне бавно той. — Виждал съм хора с изкълчени ръце и крака от стягане с въже при мъчение, които издават собствените си деца. Виждал съм престъпници с прерязани гръкляни, още живи, умоляващи с вой да ги доубият… Във Валенсия видях да палят стъпалата на нещастни покръстени мюсюлмани, за да издадат къде е скрито златото, като междувременно те бяха принудени да слушат виковете на малолетните си дъщери, изнасилвани от войниците…
Внезапно млъкна, все едно би могъл да продължи да разказва подобни случаи до безкрайност, но е нелепо да го прави. Що се отнася до лицето на Гарафа, то изглеждаше така, сякаш току-що по него беше преминала ръката на смъртта. Изведнъж беше спрял да се поти, сякаш под кожата му, жълтеникава от ужас, не беше останала и капка течност.
— Уверявам те, че всички проговарят, рано или късно — довърши капитанът. — Или почти всички. Понякога, ако палачът е грубиян, се случва да умрат без време… Но ти не си от тия.
Още известно време остана да се взира в него по онзи особен начин, много отблизо, после се отправи към масата. Прав срещу нея и с гръб към пленника, той отпусна маншета и нави ръкава на ризата на лявата си ръка. Докато правеше това, погледът му се срещна с този на Олмедийя, който го наблюдаваше зорко, леко смутен. После взе свещника със свещта за разтопяване на червен восък и се върна при генуезеца. Когато му го показа, вдигайки го леко, светлината на пламъка изтръгна сивкавозелени отблясъци от очите му, отново впити в Гарафа. Приличаха на неподвижни заскрежени повърхности.
— Виж — каза той.
Показваше ръката си, където един тънък и дълъг белег се надигаше сред мъха на закалената му кожа, и стигаше до лакътя. А след това под носа на уплашения генуезец капитан Алатристе приближи пламъка на свещта до собствената си гола кожа. Пламъкът трепна сред мирис на изгоряла кожа, докато той стискаше челюстите и пестника си, а сухожилията и мускулите на ръката се стягаха подобно на лозов филиз, издялани от камък. Очите му, все така гледат светлозелени и нетрепващи, не се откъсваха от очите на генуезеца, изхвръкнали от ужас от орбитите си. После, много бавно, Алатристе остави свещника на писалището, върна се при пленника и му показа ръката си, на която се червенееше страховито изгаряне, голямо колкото монета от осем реала, овъглено по краищата.
— Херонимо… — повтори той.
Пак беше приближил лицето си до лицето на другия мъж и пак му говореше с тих, почти поверителен глас:
— Ако мога да направя това на себе си, представи си какво съм способен да причиня на теб.
Една жълта локва нарастваше между краката на стола, при нозете на пленника. Гарафа започна да стене и да се тресе и продължи в този дух немалко време. Накрая възвърна дар словото си и тогава подхвана да говори забързано, като по чудо, сипейки дъжд от думи, докато ковчежникът Олмедийя старателно топеше перото в мастилницата и си водеше съответните записки. Алатристе отиде в кухнята да потърси масло, мас или зехтин, за да наложи раната си. Когато се върна, превързвайки ръката си с чисто платно, Олмедийя му отправи поглед, който би съответствал на израз на голяма почит при индивиди с друга душевна нагласа. Колкото до Гарафа, чужд на всичко друго освен на собствения си ужас, той продължаваше да говори безспирно: имена, места, дати, португалски банки, злато на слитъци. И продължи да го прави дълго.