В същия този час аз вървях под дългата арка, която започва в дъното на двора със знамената, по една тясна уличка на старинния квартал Алхама. И на мен също, но по причини, съвсем различни от тия на Херонимо Гарафа, сякаш не ми беше останала капка кръв в тялото. Спрях се на указаното място и се подпрях с една ръка на стената, защото се опасявах, че краката няма да ме удържат прав. Ала в края на краищата инстинктът ми за самосъхранение се беше развил в последните години, тъй че въпреки всичко бях с достатъчно ясен разсъдък, за да огледам най-обстойно мястото, двата му входа и вдъхващите известна тревога малки портички в зидовете. Докоснах ръкохватката на камата, която носех както винаги препасана на хълбока, а сетне машинално потупах вътрешния джоб, където се намираше бележката, довела ме до това място. Истината е, че тя беше достойна за кое да е приключение от комедия на Тирсо или Лопе:
„Ако храните обич към мен, сега е моментът да го докажете. Ще се радвам да се видим в единадесет часа сутринта при арката на еврейския квартал.“
Едно момче ми беше донесло бележката в девет часа. То мина през странноприемницата на улица „Тинторес“, където чаках завръщането на капитана, седнал на малка каменна пейка на входа, и гледах минаващите хора. Нямаше подпис, но името на подателя беше толкова ясно, колкото дълбоки бяха раните, които сърцето и паметта ми пазеха. Нека ваши милости си представят терзанията, които ме връхлетяха от момента на получаване на този къс хартия, както и сладостната мъка, която ръководеше по-сетнешните ми стъпки. Няма да навлизам в подробности относно тревожните трепети на влюбения, ще ви ги спестя, понеже те биха засрамили мен и биха предизвикали досада у читателя. Единственото, което ще кажа е, че тогава бях на шестнадесет години и никога след това не съм обичал по този начин, по който тогава обичах Анхелика де Алкесар.
Изумително е, да му се не види. Знаех, че бележката не би могла означава нищо друго, освен нов епизод от опасната игра, която Анхелика играеше с мен, откакто се бяхме запознали пред кръчмата „Дел Турко“ в Мадрид. Това беше игра, която за малко не ми бе коствала честта и живота, и която още много пъти с течение на годините щеше да ме отвежда неизменно до ръба на пропастта, по смъртоносното острие на най-прелестната кама, която една жена е в състояние да създаде за един мъж, който през целия й живот, до самия миг на ранната й смърт, щеше да бъде едновременно неин любовник и неприятел. Ала този момент все още беше далеч. Та, значи, крачех в онази мека зимна утрин в Севиля с цялата мъжественост и храброст на моите момчешки години, отзовавайки се на поканата за среща от момичето (навярно, казвах си аз, вече не е съвсем момиче), понеже веднъж, преди три години и при извора „Асеро“, когато й казах: „Бих умрял за вас“, тя ми беше отговорила с нежна и тайнствена усмивка: „Може би един ден желанието ти ще се сбъдне.“
Арката на Алхама беше пуста. Зад гърба си бях оставил високата камбанария на катедралата, открояваща се фона на небето, над короните на портокаловите дървета. Навлязох още по-навътре под арката, докато заобиколих стълба и се показах от другата страна, където водата ромолеше в един фонтан и дебели, заплетени клонаци висяха от зъберите на крепостните стени на Алкасар. И там не видях никого. Сигурно става дума за някаква шега, рекох си аз, и се върнах назад, докато отново навлязох в полумрака на пасажа. Точно тогава дочух шум зад гърба си и обърнах лице, като междувременно посягах с ръка към дръжката на камата. Една от вратите беше отворена и един як, рус войник от немската гвардия ме наблюдаваше мълчаливо. Накрая той ми направи знак и аз се приближих крайно предпазливо, предусещайки лош развой на събитията. Изучаваше ме с професионално любопитство и щом стигнах до него, направи жест, с който ме подканяше да му предам камата. Усмихваше се добродушно сред огромните си руси бакенбарди, които се сливаха с мустаците му. После каза нещо подобно на „komensi herein“, което аз (до гуша ми беше дошло да гледам и живи, и мъртви тевтонци във Фландрия) знаех, че означава „влез вътре“ или нещо от тоя род. Нямах избор, тъй че му предадох камата си и прекрачих прага.