— Здравей, войниче.
Тези, които познават портрета на Анхелика де Алкесар, нарисуван от Диего Веласкес, лесно могат да си я представят, като прибавят само няколко години отгоре. Племенницата на кралския секретар, почетната придворна на нашата господарка кралицата, вече беше навършила петнадесет години и красотата й беше много повече от обещание. Изглеждаше много по-зряла от последния път, когато я видях: корсажът й с върви, обточени с красиви украси в сребро и корал, в тон с широката дълга пола от брокат, която пазителката на инфантата грациозно придържаше при хълбоците си, даваше възможност да се отгатнат форми, които преди не съществуваха на това място. Златото на русите й къдрици, каквото не е виждано и в мините Арауко, подчертаваше сините очи и подхождаше на една ослепително бяла и гладка кожа, която ми се стори мека като коприна. (В бъдеще щях да се уверя, че наистина е такава).
— Мина много време.
Беше толкова красива, че чак ме болеше да я гледам. В стаята с колони в мавритански стил, отворена към малка градина в Алкасар, слънцето рисуваше бяло сияние около косите й срещу светлината. Усмихваше се, както го беше правила винаги: загадъчно и закачливо, с намек за ирония или злонамереност по съвършените й устни.
— Много време — успях да изговоря накрая аз.
Тевтонецът се беше оттеглил в градината, из която се мяркаше бонето на една придворна дама. Анхелика седна на едно кресло от дялано дърво и ми посочи табуретката срещу себе си. Заех мястото, без да зная много добре какво правя. Тя ме гледаше много съсредоточено, със скръстени в скута си ръце. Под обръча на кринолина й се подаваше изящна атлазена обувка и аз внезапно си дадох сметка за грубия си елек, надянат върху кърпената риза, за дългите си чорапи от грубо платно и военните гамаши. Да му се не види, изругах наум. Представях си как галантни кавалери и изискани контета с натъпкани кесии, облечени в богати одежди, ухажват Анхелика по дворцовите празненства и забави. Тръпка на ревност премина през душата ми.
— Надявам се — каза тя много тихо, — че не храните неприязън към мен.
Спомних си, то всъщност не беше необходима кой знае каква памет, за да не забравяш подобен срам, тъмниците на Инквизицията в Толедо, публичното изпълнение на присъдата на Пласа Майор, ролята, която племенницата на Луис де Алкесар беше играла в моето нещастие. Тази мисъл доста ми помогна да си върна хладнокръвието, от което толкова се нуждаех.
— Какво искате от мен? — попитах я аз.
Забави се с отговора няколко секунди повече от необходимото. Взираше се в мен настойчиво, със същата усмивка на устните. Изглеждаше доволна от това, което виждаше пред себе си.
— Не искам нищо — каза. — Беше ми любопитно да се срещнем отново… Познах ви на площада.
Замълча за малко. Гледаше ръцете ми и после пак лицето ми.
— Пораснали сте, господине.
— Вие също.
Прехапа леко долната си устна, докато много бавно кимаше утвърдително с глава. Буклите докосваха нежно бледата кожа по страните й и аз я обожавах.
— Били сте се във Фландрия.
Не беше нито твърдение, нито въпрос. Сякаш разсъждаваше на глас. Внезапно каза:
— Мисля, че ви обичам.
Станах от ниското столче със скок. Анхелика вече не се усмихваше. Гледаше ме от мястото си, вдигнала към мен очите си, сини като небето, като морето и като живота. Мътните да ме вземат, ако не беше подлудяващо красива.
— Исусе — промълвих.
Треперех като листата на дърво. Тя не помръдна и не проговори в продължение на дълго време. Най-сетне сви леко рамене.
— Искам да знаете — каза, — че имате неудобни приятели. Като този капитан Батисте, или Тристе, или както там се казва… Приятели, които са неприятели на моите приятели… И искам да знаете, че това навярно ще ви струва живота.
— Това вече едва не се случи — отговорих аз.
— И скоро пак ще се повтори.
Беше се усмихнала отново по същия начин като преди, замислена и загадъчна.
— Този следобед — продължи тя, — има прием, който дават в чест на краля херцозите Медина Сидония… На връщане каляската ми ще се спре за кратко на Аламеда33. Има красиви фонтани и градини, мястото е превъзходно за разходки.
Сбърчих вежди. Това беше прекалено хубаво. Прекалено лесно.
— В малко неудобен час, струва ми се.
— Намираме се в Севиля. Нощите тук са приятно топли.
Не ми убягна особената ирония на думите й. Погледнах към двора, към придворната, която продължаваше да се навърта там. Анхелика схвана гримасата ми.