Спах увит в дългото си наметало. Хлебарките и въшките щъкаха отгоре ми, към което бях привикнал по време на дългото плаване с „Насареньо“. От плъхове, дървеници, бълхи и други подобни кръвожадни и отблъскващи твари, всеки кораб и въобще плавателен съд, притежава завидни легиони, които са способни да погълнат цял юнга на закуска, без да се съобразяват дали е петъчен ден, или са велики пости. И всеки път, когато се будех за ритуала на чесането, срещах съвсем отблизо отворените очи на Диего Алатристе, толкова светли, та изглеждаха направени от самата лунна светлина, която се движеше бавно над главите ни и над мачтите на галерата и си спомнях шегата му за екипажа на галерата и чистилището. Истината е, че никога не го чух да обсъжда причината за отпуската, поискана от нашия капитан Брагадо в края на кампанията в Бреда, и нито тогава, нито после успях да изтръгна и думица по въпроса. Но предугаждам, че това решение имаше нещо общо с мен. Едва доста по-късно научих, че в един момент Алатристе е обмислял между другото и възможността да замине с мен за Индиите. Вече съм разказвал, че след смъртта на баща ми при едно от укрепленията на Юлих през двадесет и първа година капитанът се грижеше за мен, както намираше за уместно. По онова време беше стигнал до заключението, че след приключване на фламандската военна одисея, впрочем полезна за подрастващо момче в онзи век и в моето положение, ако не затрие в нея здравето, кожата или акъла си, е дошло време да се помисли за образованието ми и за бъдещото ми завръщане в Испания. Не смяташе, че войнишкият занаят е най-добрият за сина на приятеля му Лопе Балбоа, макар че аз опровергах това по-късно, когато след Нордлинген, отбраната на Фуентерабия и войните в Португалия и Каталуния, заминах като офицер-знаменосец за Рокроа и след като бях развявал знамето, се установих като лейтенант в кралските пощенски служби, а сетне и като капитан от испанската гвардия на крал Фелипе IV. Ала тази биография още повече доказва правотата на Диего Алатристе. Защото, въпреки че се сражавах достойно като добър католик, испанец и баск на много бойни полета, малко получих за това, и всичките си привилегии и повишения дължах повече на благоволението на краля, на връзката ми с Анхелика де Алкесар и на късмета, който винаги ме е следвал, отколкото на възнаграждение за описания войнишки живот. Испания рядко е майка, по-често е мащеха, плаща зле за пролятата кръв в нейна служба. Други, с повече заслуги от мен, изгниха из чакалните на бездушни чиновници, в приютите за инвалиди или пред портите на манастирите, по същия начин, по който преди бяха гнили в щурмове и из окопите. И ако аз се оказах щастливец по изключение, то в занаята на Алатристе и моя, по правило след цял живот под куршумите, валящи като градушка по нас, свършваш така: