Видях, че господарят ми кимва и го проследих, когато се упъти към борда, откъдето Себастиан Копонс вече се спускаше надолу. Тогава Алатристе се обърна към мен, все още с отсъстващ вид, и ме хвана с ръка отзад, за да ми помогне. Подпрях се на него, усещайки по дрехите му миризмата на кожа и желязо, примесена с тази на кръвта на мъжете, които беше убил през тази нощ. Така слезе по стълбата, като ме държеше внимателно, докато най-сетне стъпихме на пясъка. Водата ни стигаше до глезените. После се понамокрихме още малко. Докато вървяхме към плажната ивица, потънахме до кръста в морето и раната ми започна силно да пари. Скоро, като все така се опирах на капитана, ние стигнахме твърда земя, където нашите хора се бяха скупчили в тъмнината. Наоколо ни се виждаха фигурите на още въоръжени мъже, както и смътните силуети на много мулета и коли, готови да поемат товара, намиращ се в трюмовете на кораба.
— Честна дума — каза някой, — заслужихме си надницата.
Тия думи, произнесени с тържествуващ тон, нарушиха тишината и напрежението, които още тегнеха след битката. Както винаги, след акция (бях виждал това да се повтаря неизменно във Фландрия), малко по малко мъжете започваха да говорят, отначало откъслечно, с къси фрази, пъшкания и въздишки. После по-открито. Накрая дойде ред на ругатните, смеха и самохвалствата, и клетвите, че аз направих това, а другият стори онова. Някои се мъчеха да сглобят премеждията по абордажа или пък се интересуваха как е умрял тоз или онзи от другарите ни. Не чух никой да оплаква загубата на ковчежника Олмедийя: този сух и облечен изцяло в черно мъж така и не събуди симпатия, освен това биеше на очи, че не бе от хората, които имат нужда от подобно отношение. Никой не му беше обърнал внимание.
— Какво стана с Галеона? — попита някой. — Не го видях да предава Богу дух.
— Беше жив до последно — рече друг.
— Суарес — додаде трети, — също не слезе от кораба.
Никой не можеше да си обясни изчезването им, или пък тези, които можеха, предпочитаха да си мълчат. Подхвърлиха се разни работи полугласно, но в крайна сметка морякът Суарес нямаше приятели сред тази пъстра тайфа, а Галеона беше ненавиждан от повечето. В действителност никой не съжаляваше за отсъствието им.
— И по-зле сме били, предполагам — отбеляза някой.
Друг се изсмя грубо и с това случаят беше приключен. Запитах се (без да имам особени колебания относно отговора), дали ако аз самият лежах проснат на палубата, студен и твърд като пушено месо, щях да заслужа подобна епитафия. Близо до себе си различавах мълчаливата сянка на Хуан Хакета и макар да беше невъзможно да видя лицето му, знаех, че той гледа към капитан Алатристе.
Продължихме да вървим, докато стигнахме до един хан наблизо, който можеше да ни приюти за през нощта. На ханджията (дребна душичка, каквито често се срещат) му беше достатъчно да види лицата, превръзките и оръжията ни, за да стане дружелюбен и отзивчив, все едно бяхме грандове на Испания. Така че имаше вино от Херес и Санлукар за всички, огън, на който да изсушим дрехите си и храна в изобилие, на която въобще не простихме, понеже от кръвопролитието бяхме огладнели. Появиха се бокали и козе месо, печено на бавен огън. Гуляят приключи, като пихме за мъртвите ни другари и за искрящите златни монети, които всеки от нас видя струпани на купчинка на масата, донесени преди разсъмване от мъжа с червеникаворусите мустаци. Той дойде, придружен от хирург, който прегледа ранените, почисти счупеното ми ребро, сложи два шева на раната ми, намаза я с някакво мазило и й сложи чиста превръзка. Лека-полека мъжете биваха поваляни от съня сред изпаренията на виното. На моменти Левичаря и Португалеца изпъшкваха от болките в раните си или пък отекваше хъркането на Копонс, който спеше, изпънал се на една постелка със същата невъзмутимост, която познавах у него от калните окопи на Фландрия.
Болежките от моята рана обаче не ми позволиха да склопя очи. Тази беше първата, от която страдах, и ще е долна лъжа, ако отрека, че болката ме караше да изпитвам ново и неизразимо чувство на гордост. Сега, след като е изтекло толкова време, имам други белези по тялото и в паметта си: онази е само едва забележима драскотина по кожата ми, нищожна в сравнение с тази от Рокроа или с тази, която ми нанесе камата на Анхелика де Алкесар. Ала понякога прекарвам пръсти отгоре и си спомням, все едно е било вчера, нощта при пясъчната плитчина на Санлукар, битката на палубата на „Никлаасберген“ и кръвта на Галеона, която обагряше в червено кралското злато.