Или молиш вече не за привилегия, облага, да застанеш под нечие знаме, нито дори за хляба за децата си, а като обикновен просяк, защото си се върнал еднорък от Лепанто, Фландрия или от ада, а ония ти затръшват вратата под носа, защото:
Предполагам също, че капитан Алатристе вече усещаше възрастта, но нямам предвид, че остаряваше, нека ваши милости не ме разбират криво, защото в онзи период (края на първата четвърт на века) — трябва да беше на около четиридесет и малко отгоре. Говоря за състаряването отвътре, сполитащо мъже, които, подобно на него, от юноши воюват в името на правата вяра, без да получават в замяна нищо друго, освен белези, поръчения и мизерен живот. Кампанията в Бреда, на която Алатристе възлагаше някакви надежди за себе си и за мен, се оказа неблагодарна и тежка, с несправедливи предводители, жестоки пълководци, прекалено много себеотрицание и твърде малка облага. С изключение на взетото при плячкосването на Оудкерк и няколко дребни местни грабежа, сега, две години по-късно, ние бяхме толкова бедни, колкото и в началото, ако не броим платата при разпускането (тази на господаря ми, на нас, носачите, такава не се полагаше), под формата на няколко сребърни ескудо, която щеше да ни позволи да преживеем някой и друг месец. Въпреки това обаче на капитана щеше да му се наложи да воюва още, защото животът неизбежно щеше да ни принуди да се върнем под испанските знамена. И така щеше да продължи, докато накрая щях да го видя, вече с посивели коси и мустаци, да умира така, както бе живял — прав, с шпагата в ръка и със спокойни и безразлични очи. Това беше в деня на битката при Рокроа, денят, в който най-добрата пехота в света се остави равнодушно да я унищожат на бойното поле, защото беше вярна на своя крал, на легендата и на славата. Заедно с нея, по начин, който открай време познавах, присъщ му както в щастливи дни, които бяха малко, така и в мъка, която беше много, капитан Алатристе угасна, верен на себе си. Последователен в собствените си мълчания. По войнишки.
Но да не изпреварваме събитията. Разправях на ваши милости, че много преди всичко това да се случи, нещо умираше в този, който тогава беше мой господар. Нещо трудно за определяне, за което започнах да си давам истинска сметка при онова пътуване по море, което ни върна от Фландрия. Аз, достигнал що-годе някакво просветление със съзряването през годините, без още да проумявам в какво точно се състоеше тази част от Диего Алатристе, я виждах бавно да крее. По-късно заключих, че става дума за вяра, или за остатъци от вяра: вяра може би в човешката природа, или в това, което неверниците еретици наричат случайност, а праведните хора именуват Господ. Или може би в болезнената увереност, продължила много време и много векове, че някой ще изкара онази клета наша Испания от бездънния и безнадежден кладенец, в който се спускаше тя, ведно със самия Алатристе. И досега се питам дали моето присъствие край него, младостта и погледът ми (тогава още го боготворях) не го крепяха, принуждавайки го да се държи и да не изпада в отчаяние. Отчаяние, в което при други обстоятелства вероятно щеше да се удави подобно на мушиците във виното на ония кани, които понякога се оказваха прекалено дълбоки. Или да вземе безвъзвратното решение за един последен поглед в черното дуло на пистолета.
II. Работа за шпаги
— Налага се да се убива — каза дон Франсиско де Кеведо. — И навярно доста.
— Разполагам само с две ръце — отвърна Алатристе.
— Четири — отбелязах аз.
Капитанът не отделяше очи от каната с вино. Дон Франсиско нагласи очилцата си и ме погледна замислен, преди да се обърне към мъжа, седнал на маса в другия край на странноприемницата в едно закътано ъгълче. Когато пристигнахме, го заварихме там и нашият приятел поетът го назова месер Олмедийя, без да ни запознае, нито да ни даде някакви пояснения, само дето след малко добави думичката „ковчежник“, ще рече, това беше ковчежникът Олмедийя. Беше дребен, слаб, плешив и много блед мъж. Имаше свит, миши вид, независимо от черната одежда и от засуканите нагоре мустаци, допълнени от къса и рядка брада. По пръстите му се виждаха петна от мастило: приличаше на беден юрист или на дребен чиновник, живеещ на светлината на свещите сред свитъци хартия и документи. Сега го видяхме да кима сдържано на безмълвния въпрос, отправен му от дон Франсиско.