Не мога да забравя и как видях капитан Алатристе в онази ранна утрин, когато болката не ме оставяше да заспя. Стоеше седнал настрани на една табуретка, подпрял шпагата на стената, гледаше как сивкавата светлина на зората се процежда през прозореца, пиеше бавно и методично виното си, както толкова пъти го бях виждал да го прави, докато накрая очите му заприличаха на мътни стъкла и соколовият му профил клюмна неусетно на гърдите му, а сънят — летаргия, прилична на смъртта, завладя тялото и съзнанието му. Бях живял достатъчно време при него, за да зная, че дори насън Диего Алатристе продължава да се движи през онова пусто поле, което представляваше животът му, мълчалив, самотен, отстранявайки егоистично от себе си всичко, което излизаше от границите на прозорливата бездушност, свойствена на човек, осъзнал колко кратко е разстоянието, разделящо живота от смъртта; на човек, чийто занаят е да убива, за да оцелее и за да има топла храна. За да изпълни примирен правилата на странната игра: стария ритуал, на който мъже като него са се посвещавали, откакто свят светува. Останалото — омразата, бурните чувства, знамената и прочие — нямаше нищо общо с него. Несъмнено щеше да е по-лесно за понасяне, ако на мястото на горчивата яснота, която просмукваше всичките му действия и мисли, капитан Алатристе беше се радвал на чудесните дарове на глупостта, фанатизма или злобата. Защото единствено глупците, фанатиците и негодниците живеят без призраци и без угризения.
Епилог
Внушителен в униформата си в жълто и червено, сержантът от испанската гвардия ме изгледа вбесен, щом ме позна, когато аз престъпих прага на Алкасар в компанията на дон Франсиско де Кеведо и капитан Алатристе. Беше якият мъжага с буйни мустаци, с когото наскоро бях разменил няколко думи край дворцовите стени. И без всякакво съмнение сега беше изненадан, като ме виждаше с нова дреха, с добре пригладена коса, по-напет от самия Нарцис, наред с дон Франсиско, който му показваше документа, позволяващ ни да присъстваме на приема, даван от техни величества на кметството и консулството на Севиля, чиято цел беше да се отпразнува пристигането на флота от Индиите. В същото време влизаха и други гости: богати търговци със съпругите си, порядъчно натруфени с бижута, мантили и ветрила, дребни благородници, които несъмнено бяха изстискали последните си средства, за да се натъкмят тази вечер с нови дрехи, духовници с раса и мантии, представители на местните занаятчийски гилдии. Почти всички се оглеждаха наоколо си, прехласваха се със зяпнали уста, впечатлени от бляскавата външност на испанската, бургундската и немската гвардия, които охраняваха двореца, и се чувстваха несигурни, сякаш се опасяваха, че всеки момент някой можеше да ги попита какво правят там, а сетне да ги изхвърли на улицата. И последният поканен знаеше, че ще види краля и кралицата за миг и отдалеч, и че всичко щеше да се сведе до това да свали шапка и да сведе глава при преминаването на техни височайши величества. Ала да се разтъпче из градините на стария арабски дворец и да присъства на честване като това, да си придаде сдържаност на идалго и да се нагизди празнично като испански гранд, да има възможност да разказва за събитието на следващия ден, беше заветното желание, което всеки испанец в онзи век, дори най-долният плебей, лелееше дълбоко в себе си. Така че, когато на следващия ден Фелипе IV предложеше на общината да разгледа приемането на нов данък или нов допълнителен налог върху току-що пристигналото съкровище, Севиля още щеше да усеща в устата сиропа на гощавката, тъй необходим, за да подслади горчивия хап (най-смъртоносни са ударите, пронизващи джоба) и щеше да развърже кесията си, без да се предлагат излишни примамки.
— Ето го Гуадалмедина — каза дон Франсиско.
Алваро де ла Марка, който се залисваше, бъбрейки си с някакви дами, ни видя отдалеч, извини се с изискана вежливост и тръгна непринудено към нас. Лицето му се озаряваше от най-лъчезарна усмивка.
— Пусто да остане, Алатристе. Толкова се радвам, че ви виждам.
С обичайната си сърдечност той поздрави Кеведо, похвали новата ми дреха и потупа приятелски и леко капитана по рамото.
— Има още някой, който много се радва — додаде той.
Беше облечен елегантно, както обикновено: в бледосиньо със сребърни везма и красиво фазаново перо на шапката. Видът му на царедворец контрастираше със строгото облекло на Кеведо, целият в черно, с кръста на Сантяго на гърдите, както и с дрехите на господаря ми, облечен в кафяво и черно, със стария жакет, но изчеткан и чист, с широки платнени панталони до под коляното и ботуши, а току-що излъсканата шпага блестеше на кръста му. Нови бяха единствено шапката (широкопола, филцова, със затъкнато червено перо), искрящо бялата колосана пелерина, която беше отворена по войнишки, и новата кама, която заместваше счупената при срещата с Гуалтерио Малатеста. Последната имаше превъзходно острие, дълго почти две педи, с печатите на майстора на хладни оръжия Хуан де Орта, и му беше струвала десет ескудо.