— Не искаше да идва — каза дон Франсиско, като посочи капитана с жест.
— Така и предполагах — отвърна Гуадалмедина. — Но има заповеди, които не подлежат на обсъждане — намигна той свойски… — Още по-малко от ветеран като теб, Алатристе. И това е точно такава заповед.
Капитанът не казваше нищо. Оглеждаше се наоколо неловко, понякога се попипваше по дрехите, като че ли не знаеше какво да прави с ръцете си. Застанал до него, Гуадалмедина се усмихваше ту на един, ту на друг от минаващите край тях хора, поздравяваше с жест някой познат, кимваше с глава към жената на някой търговец или на някой самозван юрист, които превъзмогваха приливите на свенливост чрез повяване с ветрилата.
— Ще ти кажа, капитане, че пратката пристигна до получателя си и че всички са доволни и предоволни — тук сам се прекъсна със смях и снижи гласа си… — Честно казано, някои са по-малко доволни от други… Херцогът Медина Сидония така се притеснил, че е получил криза, която за малко да го убие. А когато Оливарес се завърне в Мадрид, на твоя приятел, кралския секретар Луис де Алкесар, ще му се наложи да даде някое и друго обяснение.
Гуадалмедина продължи да се смее под сурдинка, в прекрасно настроение, без да спира да раздава поздрави, демонстрирайки безупречно поведение на истински велможа.
— Графът-херцог навярно е на седмото небе — додаде той. — По-щастлив е, отколкото би бил, ако Бог беше поразил Ришельо… Затова иска днес да си тук, за да те поздрави, макар и отдалеч, когато мине с краля и кралицата… Не ми казвай, че това не е голяма чест. Лична покана от кралския фаворит.
— Нашият капитан — каза Кеведо — смята, че най-голямата чест, която може да му се отдаде, е случаят да бъде напълно забравен.
— И е на прав път — изрази мнение аристократът. — Нерядко благосклонността на големците е по-опасна от липсата на благоразположение от тяхна страна… Ала тъй или иначе, Алатристе, ти имаш късмет, че си войник, защото като придворен щеше да си истински провал… Понякога се питам дали моята работа не е по-опасна от твоя занаят.
— Всеки се оправя, както може — рече капитанът.
— Точно така. Но ако се върнем на тукашните събития, ще ти кажа, че вчера самият крал помоли Оливарес да му разкаже историята. Аз бях там и кралският любимец нарисува една доста жива картина… И макар вече да ти е известно, че негово католическо величество не е човек, който дава външен израз на чувствата си, да ме обесят като последния селяк, ако не го видях да примигва шест-седем пъти с клепачи по време на разказа, което за него е нещо наистина изключително.
— Това ще ни се отрази ли по някакъв начин? — попита практично Кеведо.
— Ако имате предвид нещо в звонк, не мисля. Знаеш, че по отношение на развързването на кесията, ако Оливарес е стипца, то негово величество е стипца и половина… Смятат, че за сделката е платено, когато е трябвало, и че са броени добри пари.
— Вярно е — съгласи се Алатристе.
— Така ще да е, щом ти го казваш — Алваро де ла Марка вдигна рамене. — Днешното празненство е по-скоро почетен завършек… Кралят се изпълнил с любопитство, когато му припомнили, че ти си бил този, комуто юлският принц дойде на помощ в театъра на улица „Принсипе“ преди няколко години. Тъй че му се е приискало да види лицето ти — аристократът направи пауза, изпълнена с напрежение… — Онази нощ, на брега на Триана, беше прекалено тъмно.
Щом изрече това, той отново замлъкна, като се взря в непроницаемото лице на Алатристе.
— Чу ли какво казах току-що?
Господарят ми приемаше думите му, без да отговори, сякаш това, което споделяше Алваро де ла Марка, нито го засягаше, нито пък искаше да мисли за него. Сякаш това беше нещо, от което предпочиташе да се държи настрани. След миг аристократът като че ли го проумя, защото, без да сваля очи от него, поклати бавно глава, като междувременно се усмихваше под мустак с разбиращ и приятелски вид. После се огледа наоколо и погледът му се спря на мен.
— Разправят, че момчето се представило добре… — каза той, като захвана друга тема. — И че дори се сдобило с хубав спомен.