— Представи се много добре — потвърди Алатристе, което ме накара да поруменея от гордост.
— Що се отнася до тази вечер, знаете протокола — Гуадалмедина посочи големите порти, които свързваха градините с двореца… — Техни величества ще се появят оттам, всички тия недодялани хорица ще се поклонят, а кралят и кралицата ще изчезнат натам. Ще се мярнат за миг. Колкото до теб, Алатристе, не е нужно да правиш нищо друго, освен да свалиш шапката си и веднъж в проклетия си живот да сведеш опърничавата си войнишка глава… Кралят, който ще премине, гледайки над главите на всички, какъвто си му е обичаят, ще те погледне за секунда. Оливарес ще направи същото. Ти ги поздравяваш и това е всичко.
— Голяма чест — каза Кеведо иронично. А после изрецитира много тихо, принуждавайки ни да сведем към него главите си:
Гуадалмедина, който онази вечер беше в изключително добро разположение на духа, изсумтя. Озърна се смутено и с жестове накара поета да млъкне и да бъде по-сдържан.
— Хубава работа, дон Франсиско. Обуздайте се, не виждате ли, че тук не му е мястото… Освен това има хора, които са готови да им отрежат едната ръка само за един поглед на краля — на това място се обърна към капитана в опит да го убеди… — Тъй или иначе, не е зле, че и Оливарес си спомня за теб, и е хубаво, че иска да те види тук. В Мадрид имаш някой и друг неприятел, та не е излишно кралският фаворит да се брои сред приятелите ти… Крайно време е мизерията да спре да те преследва като собствената ти сянка. А и както ти сам веднъж каза в мое присъствие на дон Гаспар, човек никога не знае.
— Така е — повтори Алатристе. — Човек никога не знае.
В другия край на градината отекнаха барабанни удари, последвани от кратък зов на тръба. Разговорите стихнаха, ветрилата спряха да веят, някои шапки се сведоха напред и всички, без изключение, насочиха очи отвъд фонтаните, добре окастрените храсти и уханните рози. Там висяха богати драперии и стенни килими, а под тях току-що се бяха появили кралят, кралицата и тяхната свита.
— Трябва да се присъединя към тях — взе си довиждане Гуадалмедина. — До скоро, Алатристе. И ако ти е възможно, опитай да се усмихнеш поне малко, когато фаворитът спре очи на теб… Макар че, ако се размисли човек, май е по-добре да останеше сериозен… Една твоя усмивка вдъхва известни опасения за удар с шпага!
Той се отдалечи, а ние останахме там, където ни беше разположил, на самия край на посипаната с белезникав пясък пътека, която прекосяваше градината през средата й. Междувременно хората отваряха широко пространство, разстъпвайки се на две страни, всички вперили погледи в кортежа, който напредваше бавно по алеята. Отпред вървяха двама офицери и четирима копиеносци от гвардията, а отзад — пристъпваше изискано кралската свита: велможи и придворни дами, дамите — с шапки и бродирани наметки с пера, окичени с накити, дантели и скъпи тъкани, а господата — в официални одежди, с диаманти, златни вериги и парадни шпаги с позлатени ръкохватки.
— Ето я там, момче — прошепна Кеведо.
Нямаше нужда да го казва, защото аз се взирах натам безмълвен и застинал. Сред придворните на кралицата вървеше, разбира се, Анхелика де Алкесар, с бял ефирен шал, почти прозирен, наметнат на раменете, по които се стелеха русите й букли. Беше красива както винаги, но имаше една малка подробност — носеше на кръста си малък, изящен, сребърен револвер, инкрустиран със скъпоценни камъни, носеше го като украса над широките си фусти от червен атлаз, но револверът изглеждаше така, сякаш наистина можеше да произведе и изстрел. Неаполитанско ветрило се полюшваше на китката й, но косите й падаха свободно, придържани само от едно нежно седефено гребенче, затъкнато в тях.
Най-сетне тя ме видя. Сините й очи, които гледаха безизразно напред, внезапно се промениха, все едно беше отгатнала присъствието или сякаш по някакъв странен магически начин бяха очаквали да ме видят точно там. Анхелика впи очи в мен, продължително и настойчиво, но без да извръща лице или да променя стойката си. И изведнъж, когато вече беше на път да ме подмине и повече не можеше да продължава да ме гледа, без да извърти глава, тя се усмихна. Усмивката й беше нещо прекрасно, озаряваше като слънцето, което къпеше в златисто зъберите на кулите на Алкасар. После продължи нататък, отдалечи се по алеята, а аз останах със зяпнала уста, като кръгъл глупак. И трите ми способности — памет, разум и воля, бяха изпаднали под безпощадната власт на нейната любов. Помислих си, че само за да ме погледне по този начин, бях готов да се върна не веднъж, а хиляди пъти, на Аламеда де Еркулес или на борда на „Никлаасберген“, бях готов да издъхна на място. Кръвта нахлу тъй бясно в сърцето и във вените ми, че усетих леко бодване и топла влага на мястото под превръзката, където раната ми току-що се беше отворила отново.