— Ех, момче — прошепна дон Франсиско де Кеведо, слагайки ласкаво ръка на рамото ми… — Така е било и така ще бъде винаги: хиляди пъти ще умираш и мъките ти няма да имат край в тоя живот.
Въздъхнах, понеже не бях способен да произнеса и дума. Тогава чух поета да рецитира тихо:
Техни величества кралят и кралицата вече приближаваха до нас, достолепни и внушителни. Фелипе IV, млад, рус, напет, вирнал глава, гледаше по обичая си над главите на хората. Беше облечен в синьо кадифе с черни и сребърни везма. Отличителният знак на Ордена на Златното руно, с черната панделка и златната верига, лежеше на гърдите му. Кралица доня Исабел де Бурбон беше облечена като аржентинка с рокля с оранжеви волани, с пера и скъпоценности в косите, които подсилваха младежкото и приветливо изражение на лицето й. Тя се усмихваше изискано на всички, за разлика от съпруга си.
Приятна гледка беше тази красива испанска кралица, по рождение французойка, дъщеря, сестра и съпруга на крале, чийто весел нрав вля радост в мрачния двор в продължение на две десетилетия, събуди въздишки и страсти, които ще разкажа на ваши милости при друг случай, и която нито за миг не се съгласи да живее в Ел Ескориал. Ел Ескориал беше внушителен, тъмен и строг дворец, построен от дядото на мъжа й и в него (такива са парадоксите на живота, които не правят изключение за никого) горката кралица свърши дните си и намери вечен дом, след като след смъртта й я погребаха там, където лежаха и предишните кралици на Испания.
Ала всичко това беше още далеч от онази празнична вечер в Севиля. Кралят и кралицата бяха млади и стройни, и при тяхното преминаване хората сваляха шапки и свеждаха глави пред кралското им величие. С тях вървеше граф-херцогът Оливарес, висок и снажен, жив символ на властта. Беше облечен в черна коприна, а изпънатият му гръб напомняше за титана Атлас, държащ на плещите си извънмерната тежест на огромната испанска империя, непосилна задача, която след години дон Франсиско де Кеведо успя да опише накратко само в три стиха:
Наближаваше дон Гаспар де Гусман, херцог де Оливарес и първи министър на нашия господар, краля. Носеше богата яка от брюкселска дантела и кръста на Калатрава, избродиран на гърдите. Огромните мустаци бяха извити заплашително нагоре, чак до очите, до тия проницателни и съобразителни негови очи, които шареха на всички страни, преценяваха, установяваха и винаги познаваха, без да знаят умора. Много рядко техни величества се спираха, неизменно по указание на граф-херцога и в тези случаи кралят, кралицата или и двамата едновременно поглеждаха към някой щастливец, който по различни причини, извършени услуги или оказано влияние, биваше удостояван с подобна чест. Случеше ли се това, жените правеха реверанс до земята, а мъжете, отдавна свалили шапки, се покланяха от кръста, сетне кралят и кралицата продължаваха тържественото си шествие напред. Подир тях вървяха избрани благородници и грандове на Испания, сред които се числеше и граф де Гуадалмедина. Щом приближи към нас, докато Алатристе и Кеведо сваляха шапките си, подобно на останалите, Алваро де ла Марка прошепна няколко думи на ухото на Оливарес, и онзи отправи към нашата групичка един от свирепите си погледи, непреклонни като тежка присъда. Тогава видяхме, че фаворитът на свой ред прошепва нещо на ухото на краля и Фелипе IV сваля погледа си от висините, взира се в нас и спира. Граф-херцогът все така му говореше на ухо, докато представителят на австрийската династия слушаше невъзмутимо, издал напред пълните си устни, а бледосините му очи се спряха върху капитан Алатристе.
— Говорят за ваша милост — промълви Кеведо.
Погледнах капитана. Стоеше изпънат, с шапка в едната ръка, с другата на кръглата дръжка на шпагата, със строгия профил над големите мустаци, изправил гордата си глава на войник, и гледаше своя крал в лицето. Това беше същият този монарх, чието име беше крещял по бойните полета и за чието злато се беше сражавал преди три нощи на живот и смърт. Забелязах, че капитанът не беше нито впечатлен, нито притеснен. Цялата неувереност, която изпитваше по отношение на дворцовия протокол, беше изчезнала и беше останал единствено откритият и достоен поглед, който отправяше към Фелипе IV с правотата на човек, който не дължи никому нищо и нищо не очаква. В този миг си припомних метежа на стария легион от Картахена, избухнал при Бреда, когато бях на път да се присъединя към размирниците, а знамената излизаха от войнишките редици, за да не бъдат опозорени от бунта. Тогава Алатристе ме беше плеснал по врата, за да ме принуди да тръгна след тях с думите: „Кралят си е крал“. И ето го сега в двора на Алкасар в Севиля, където аз започвах най-сетне да проумявам същността на онази особена догма, в която до онзи момент така и не можех да вникна: верността, която капитан Алатристе хранеше не към младия рус мъж, който сега стоеше пред него, нито към негово католическо величество, нито към правата вяра, нито към схващането, че едното или другото представляваха нещо на земята, а към обикновеното човешко правило за порядъчност, свободно избрано поради липса на друго по-добро, остатък от крушението на по-общи и въодушевяващи идеи, изпарили се ведно с наивността и с младостта. Принципът, какъвто и да бе той, правилен или погрешен, логичен или не, справедлив или несправедлив, основателен или не, според който мъжете като Диего Алатристе винаги са имали нужда да подредят (и да издържат) привидния хаос на живота. Така, по парадоксален начин, моят господар би свалил шапката си с най-прилежно почитание пред краля, но не от смирение, нито от дисциплинираност, а от отчаяние. В крайна сметка, при липса на стари богове, в които да се уповава, и на велики думи, които да извика в битката, за честта на всеки човек винаги е добре, или поне по-добре от нищо, да има под ръка един крал, за когото да се сражава и пред когото да остане гологлав, дори да не вярва в него. Тъй че капитан Алатристе се придържаше стриктно към този принцип. По същия начин, по който, навярно, ако беше верен другиму, би бил способен да си проправи път измежду тълпата и да намушка с нож същия този крал, без и най-малко да го е грижа за последиците.