Таз вечер във севилския затвор
така с приятелите се прощавам,
и без да влизам със съдбата в спор,
аз отмъщение ви завещавам“.
Гансуа с тези думи сложи край
на смелото си и открито слово,
успя да трогне всекиго комай
и без да ги подканя той отново,
ругаейки, побратимите дружно
да спазят думата си се заклеха,
да сторят туй, което беше нужно
на своя стар приятел за утеха.
Трета хакара
В параклиса блестящо нагласен
Никасио яви се заранта —
нагизден празнично за този ден,
във който ще се срещне със смъртта.
В лилава дреха бе на този ден избран,
със прорези и бухнали ръкави,
и панталон зелен, широк колан —
личеше си, че е добра направа.
Обувките — и те красиви бяха,
с червени панделки отгоре украсени.
Токите сребърни на тях блестяха,
излъскани и точно нагласени.
На сутринта, щом стана време вече
Никасио да тръгва към площада,
широка чиста риза той навлече —
видът му беше истинска отрада.
Вървеше гордо, стъпваше спокойно
и не залиташе като пиян,
пред хората представи се достойно,
дори за миг не стана той за срам.
Излезе на затвора пред вратата,
възседна муле и пое напред,
а кръст и жезъл вдигнал, през тълпата
пред него стъпваше и глашатай напет.
Никасио държеше се наглед —
не му личеше виното изпито,
приятели здрависваше наред,
лицето му бе ясно и открито.
Към манастир да бе поел на път,
той по-спокоен нямаше да бъде —
не тръпнеше при мисълта за смърт,
не хленчеше от тежката присъда.
И без погрешна крачка да направи,
измина стълбата към ешафода,
щом стигна горе, гордо се изправи
и тези думи каза на народа:
„Съдба на всекиго от нас смъртта е,
ала когато кралят заповяда,
това достоен край е — всеки знае,
не всекиму такъв късмет се пада.“
Говореше спокойно, без вълнение,
и думите му никой не оспори —
би бил достоен всеки за презрение,
такова нещо щом рече да стори.
Понравиха се гордите му думи
на всички, що се бяха тук събрали —
единни във похвалите си бяха
побратимите негови и кралят.
Аливиоса Мариписка там стоеше,
разплакана и най-отпред в тълпата,
хвалби за него всякакви редеше,
и трогваше на всекиго душата.
Говореше във своята неволя
как подло бе Никасио предаден,
на хората за него да се молят,
в отвъдното душата да не страда.
Нахлузи му палачът най-накрая
въжето, рече му „Прости ми, брате“
и сетне, без излишно да се мае,
на оня свят набързо го изпрати.
Никасио не трепна и за миг —
замислено наоколо погледна,
не разкриви в гримаса своя лик,
докрай държа се, както беше редно.